Monday, 30 June 2014

След едно прочитане на Шонберг, I част: Владимир Хоровиц. Живот. [2009/10]


Това трябва да е наистина непосилно тежка задача. Да се пише биография на Владимир Хоровиц имам предвид. С подобно начало не си търся оправдания, а по-скоро се опитвам да изразя възхищението си от Харолд Шонберг, който е свършил наистина изключителна работа в Horowitz: His Life and Music – единствената пълна биография на великия пианист, публикувана за първи път през 1992 г. и все още ненадмината както по количество на информацията, така и по качество на изпълнението. Ако трябва човек ненужно (и глупаво) да се ограничи и да избере един-единствен пианист за "най-великият на ХХ в.", човек трудно може да направи по-мъдър избор от Владимир Хоровиц (1903-1989). В този случай дори цифрите не са достатъчно красноречиви: 67 години кариера и 61 години звукозаписна дейност са впечатляващи постижения, но не е трудно да се намерят техни аналози сред клавирните титани на ХХ в. (Рубинщайн и Арау ми идват наум, и на prima vista, ако искате имена); не е никак трудно да се открият и пианисти с къде-къде по-колосални дискографии от тази на Хоровиц (виж в предните скоби). Ще ви е доста трудно обаче, ако се опитате да откриете сред великите пианисти на миналия век друг, който да е упражнявал толкова тотален контрол върху 88-те клавиша, който да е свирил с по-невероятен размах по отношение на темпо и динамика, както и с повече въображение по отношение на интерпретация. Дори и да успеете в това си начинание, със сигурност ще се провалите, ако се опитате намерите сред клавирните легенди на последните десетина десетилетия друг, който да е всявал толкова страхопочитание не само сред армии млади пианисти от поне няколко поколения, но най-вече сред практически всички колеги от неговото собствено поколение – все имена, кариери и дискографии обречени да бъдат записани със златни букви в историята клавирното изкуство на ХХ в. Малцина са и майсторите на 88-те клавиша, които са докарвали публиката до толкова неистов екстаз и масова истерия както това е правил Хоровиц, особено в ранните си години. Едва ли друг пианист от галактиката бляскави имена на миналия век е успявал да раздели любителите на пианото на два лагера, между които цари вечна вражда; от едната страна са почитатели и обожатели, а от другата – тези, на които изпълненията на Хоровиц причиняват главоболие, гадене, маниакална депресия и разни други не особено приятни състояния. Независимо дали харесва неговите изпълнения или не, дали ги обича или мрази, едно-единствено нещо всеки уважаващ себе си ценител на пианото не може да си позволи – да пренебрегне Владимир Хоровиц. Колосалната му техника и виртуозност, плашещата енергия и мощ на изпълненията му, винаги оригиналната му и неповторима концепция за интерпретацията на всяко едно произведение, нежели комбинацията от всички тези фактори, са превърнали Хоровиц в явление без прецедент в историята на клавирното изкуство от ХХ в. Вероятността да чуем артист с подобна уникалност в настоящия век е практически равна на нула. Да се определи Владимир Хоровиц като "гений", "феномен", "титан", "мит", "икона" и пр. клишета е идиотски банално. Да, задачата на Харолд Шонберг действително е била свръхчовешка.

Като горещ почитател на Съмърсет Моъм, и аз обичам още в началото да "светна" читателя какви мрачни дълбини го чакат по-нататък, за да може бедният човечец да си направи сметката дали си заслужава да продължава или не. Целта на настоящето писание е да разкаже кратко, точно, ясно, достоверно и по-възможност не особено скучно за живота (I част) и наследството (II част) на Владимир Хоровиц, използвайки като основа изключителната творба на Харолд Шонберг. Причините за този стремеж са основно две: 1) Владимир Хоровиц го заслужава; и 2) пишещият тези редове искрено се надява да успее напълно да изличи горчивия вкус, който прочитането на собствения му предишен материал за великия пианист неизменно оставя в устата му. Естествено, направен е опит – поне за I част - текстът да бъде достъпен за колкото се може по-широка аудитория; II част – за съжаление, но по дефиниция – е предназначена главно за почитатели на Владимир Хоровиц. Накрая, но съвсем не на последно място, трябва дебело да подчертая, че аз не съм нито музикант, нито музикален критик, музиколог, музиковед или пр. височайши длъжности. Аз съм просто човек, който обича музиката, пианото и историята на двете. Тъй като познанията ми по Елементарна теория на музиката не са дори елементарни, по-надолу няма да срещнете думи и изрази от сорта на "октави", "арпежи", "повече педал", "по-малко педал", "повече рубато", "по-малко рубато" и т. н. други интересни термини, каквото и да означават те. Едва ли е нужно да добавям, но нека все пак да го направя, за да няма недоразумения: всички мнения изложени на тези редове (и между тях) са лично мои, освен ако изрично не е споменато, че не са. Съвсем естествено е те понякога да не съвпадат с вашите, но това не е достатъчно условие кръвното ви налягане да се повишава до опасно за живота равнище; също така подобно разногласие не е необходимо да ви стимулира да ме известявате за вашето лично мнение. Ако сте решили да продължите нататък, двамата с Харолд Шонберг ви каним на едно пътешествие през живота на един изключителен и незабравим артист.

Кой е Харолд Шонберг ли? Уместен въпрос. Тъй като мистър Шонберг не е нито случайна, нито безинтересна личност, заслужава си да му отделим един тлъст абзац като за начало.

Харолд Шонберг (1915-2003) е един от най-влиятелните музикални критици от втората половина на ХХ в., известен специалист в областта на клавирното изкуство, запален играч на шах, продуктивен писател и талантлив карикатурист. Не случайно е бил главен музикален критик на Ню Йоркския Times цели 20 години (1960-80 г.), където постъпва на работа още през 1950 г., както и първият музикален критик удостоен с наградата "Пулицър" през 1971 г. Първото си музикално ревю публикува още като колежанин през 1936 г. Макар че учи пиано от 4-годишен, ако може да се вярва на неговите собствени думи, детската му мечта била да бъде именно музикален критик; решаващо значение за нея изиграло първото му посещение в Ню Йоркската Метрополитен опера малко преди 12-тия му рожден ден (изненадващо, въпросната вечер имало не клавирен рецитал, ами спектакъл на "Майстерзингерите" от Вагнер). Благодарение на страстта му към шаха, Харолд Шонберг е човекът, който отразява за Times легендарните сблъсъци Борис Спаски – Боби Фишер (Рейкявик, 1972 г.) и Гари Каспаров – Анатоли Карпов (1984 г.). Освен Grandmasters of Chess, Харолд Шонберг е автор и на редица книги посветени на музикалната история, които не биха могли да се препоръчат достатъчно горещо на всеки начинаещ – като мен – в областта на класическата музика: The Great Pianists: From Mozart to the Present (1963 г.; преработено и допълнено издание, 1987 г.), The Lives of the Great Composers (1970, преработвана два пъти, 1981-ва и 1997 г.), The Great Conductors (1967 г., преработвана нито веднъж, доколкото ми е известно) и, разбира се, Horowitz: His Life and Music (1992 г.). Надарен с брилянтен интелект, неизчерпаема енергия, писателски талант и саркастично-циничен език, Харолд Шонберг никога не се е притеснявал да изразява открито и най-острите си критики (Ленърд Бърнстейн е отнесъл доста), както и да отстоява твърдо позициите си. Една важна прилика с Хоровиц: дори и когато не е съгласен с мистър Шонберг, човек трудно може да го игнорира; всъщност – не може. Очарователна особеност на характера на Харолд Шонберг е нещо, което струва ми се не е често срещано сред критиците – ясното съзнание, че тяхното мнение, както това на всички останали, е субективно: "Някои критици искат да работят според някакви неизменни естетически и технически закони. Само се заблуждават. Няма такова нещо. Критикът има на разположение само себе си, своя опит, вкус, интуиция, идеали и литературни способности. Ако е вярно, че стилът е човекът, така е и с критицизмa; той винаги е отражение на автора си." (Times, юли 1980 г.). А в интервю за Editor and Publisher през 1967 г., Харолд Шонберг е още по-красноречив, почти циничен: "Аз пиша преди всичко за себе си, не за читателите или музикантите. Критицизмът е просто компетентно мнение. Когато пиша нещо, аз изразявам моята лична позиция, която се надявам да се базира твърдо на години изучаване, опит, ерудиция и каквато интуиция притежавам. Работата на критика не е да е прав или крив, а да изразява мнение на разбираем английски." Преводът ми от английския оригинал е доста калпав, но вярвам вече сте убедени, че Харолд Шонберг е човек заслужаващ респект, а защо не и възхищение.

Шонберг чул Хоровиц на живо за първи път още през 30-те години, а двамата се знаели лично още от средата на 50-те. Макар че никога не са били близки приятели – твърде разумно като се има предвид, че единият е неизменна част от работата на другия (обективността може и да е мит, но човек не е нужно да добавя още вода към и без това разреденото вино, нали?) – двамата се разбирали добре като музиканти и пианисти, наследници на един романтичен стил на интерпретация, който през втората половина на миналия век е бил сериозно на изчезване (а днес, разбира се, отдавна не съществува). Далеч по-важен е фактът, че през януари 1987 г. Харолд Шонберг бил нает от небеизвестното издателство Simon & Schuster (и с одобрението на Хоровиц, естествено) като помощник при написването на мемоарите на легендарния пианист. За съжаление от проекта нищо не излязло. Дори и на преклонната възраст от 83 години Хоровиц продължавал да увеличава репертоара си и да приема нови предизвикателства. Малко след началото на съвместната работа с Шонберг, пианистът заминал за Милано за първия си запис на Моцартов концерт за пиано и оркестър въобще (№ 23, ла мажор, К. 488), при това концерт, който Хоровиц никога не бил свирил пред публика. (Всъщност, не ми е известно Хоровиц въобще някога да е свирил който и да клавирен концерт от Моцарт пред публика, но това е друга тема.) Харолд Шонберг никога повече не го видял. След като се върнал в Ню Йорк, Хоровиц изоставил мемоарния проект, а две години по-късно смъртта му го прекратила окончателно. Шонберг обаче успял да проведе и запише няколко дълги интервюта с Хоровиц, в които великият пианист си спомня по нещо за почти всяко значимо събитие от своя живот. Обширни цитати от тези записи са поместени в Horowitz: His Life and Music, предоставяйки безценна информация, която обаче не винаги е напълно точна. Едно от ценните качества на Харолд Шонберг е здавословната доза скептицизъм, и дори цинизъм, която винаги е готов да приложи върху всичко чуто; в комбинация с интелект и ерудиция от неговия калибър, подобно качество си е направо безценно. С изключение на тези цитати, цялата останала информация в Horowitz: His Life and Music е събрана от вестници, списания, радио интервюта, официални документи, разговори с безброй хора. Като се има предвид митичния статус на Хоровиц, изненадващо е колко малко литература има за него – и това слабо се е променило от 1992 г. насам. Единствената друга биография е тази на Глен Пласкин, но тя е публикувана през 1983 г. и съответно в нея липсват последните години на Хоровиц; освен това, мистър Пласкин не е в  същата категория като мистър Шонберг когато се стигне до музикален или исторически анализ и подготовка, нито пък елементарно сравнение на писателските стилове е в полза на ранния биограф. Харолд Шонберг има рядката дарба да пише забавно и в същото време сериозно, комбинирайки по неповторим начин купища анекдоти със солидна доза безценна информация. Абсолютно всеки истински почитател на Хоровиц е длъжен да прочете Horowitz: His Life and Music на Харолд Шонберг. Бих казал същото важи и за всеки истински любител на пианото, дори и ако експлозивния стил на Хоровиц не му допада. За всички останали следва кратко резюме.

Като за начало, Владимир Хоровиц е роден на 1 октомври 1903 г., а не 1904-та, както можете да срещнете почти навсякъде. Едната година разлика идва от умишлена фалшификация години по-късно, като причината е най-баналната възможна – отърваване от казарма. Хоровиц бил най-малкото от четири деца в сравнително заможно еврейско семейство. Баща му Самуел, по професия електрически инженер, имал собствен бизнес като представител на редица големи западни фирми и общо взето просперирал човекът; майка му, Софи, била пианистка и красавица. Малкият Володя, заедно със сестра си Регина (Геня) и двамата си братя (Георг и Иаков), израстнал в домашна обставновка под надзора на френска гувернантка, получавайки отлично частно образование и научавайки френски език почти толкова добре колкото и родния си руски. Интересна, макар и незначителна, подробност е фактът, че и до ден-днешен никой все още не знае къде точно е роден Владимир Хоровиц – в красивата и с богат интелектуален живот украинска столица Киев или в Бердишев, невзрачен град с голямо гето разположен на около 130 километра югоизточно от столицата, на когото заможните евреи гледали с нескрито презрение. По тази причина е възможно мястото на раждане на Володя да е било елегантно фалшифицирано. Самият Хоровиц винаги е твърдял, че е роден в Киев и дори това да не е било точно така, фактът е без значение, защото той със сигурност е прекарал детските си години в Киев.

Като всички музиканти обречени да се превърнат в легендарни изпълнители, малкият Володя бил дете-чудо, или както се казва на хубав български език – вундеркинд. Науката така и никога не е успяла да обясни задоволително феномена, но фактите остават: някои деца просто са родени с музикални способности на порядъци над останалите. Те обикновено имат абсолютен слух и безпроблемно разпознават изсвирени отделни ноти или комбинации от ноти с точност до половин тон; музикалната им памет позволява да запомнят дълги и сложни композиции само след едно-единствено чуване; едва проходили подобни деца не дрънкат безразборно на пианото, а инстинктивно (думата е може би по-правилна, отколкото изглежда на пръв поглед!) налучкват прости мелодии. Малкият Володя бил типичен по всички показатели и още пет-годишен получил първите уроци по пиано от майка си. Преди да навърши осем вече композирал леки пиески, а на девет постъпил в Киевската консерватория. Интересно е да се отбележи, че сестра му Геня също показала завидни клавирни способности от най-ранна възраст и също била приета в консерваторията заедно с по-малкия си брат. Спомняйки си за нея много години по-късно, Хоровиц заявявал, че в детските им години тя била дори по-добрият пианист от двамата; Геня обаче никога не показала каквито и да е наклонности към професионална кариера. В по-късни години Хоровиц често казвал, че като малък искал да стане композитор, както и че никога не е бил дете-чудо, но – да си послужа директно с езика на Харолд Шонберг – тези неща не трябва да се приемат много сериозно. Ако Хоровиц наистина е имал някакъв истински талант за композиция, или най-малкото страстно желание да се отдаде на такава дейност, със сигурност никой нямало да го спре. Но още от най-ранни години пианото го привличало преди всичко като изпълнител. А що се отнася до това че не бил дете-чудо, тази илюзия се дължи изцяло на факта, че никой никога не е го е експлоатирал в стил "Моцарт" или "Лист". За негово щастие семейство Хоровиц било достатъчно заможно.

Володя прекарал всичко на всичко осем години (1912-20) в Киевската консерватория, където учил последователно при Владимир Пухалски, Сергей Тарновски и Феликс Блуменфелд. По всичко изглежда, че последният бил от най-голямо значение за формирането на бъдещия Хоровиц, доколкото въобще някой може да е от значение за природна стихия. Блуменфелд бил солиден музикант с впечатляваща биография – учил пиано при Антон Рубинщайн и композиция при Николай Римски-Корсаков. И ако "Римлянина" не бил съвсем случаен композитор, то Рубинщайн си падал легенда още приживе, а няколко десетилетия след смъртта си вече бил чиста проба митична фигура. С пълно право. Антон Рубинщайн (1829-1894) бил един от колосите на руската музика през ХIХ в., основател на Санкт Петербургската консерватория през 1861 г. (първата в Русия) и легендарен пианист, за когото упорито се твърдяло, че е най-великият на века (след Лист, разбира се). В по-късни години Хоровиц обичал да изтъква индиректната си връзка с Рубинщайн и да се смята за един от наследниците на великата пианистична традиция от епохата на Романтизма през XIX в., и в частност Руската такава – какъвто всъщност си и бил. Другото основно влияние върху изпълнителския стил на Хоровиц също датира от детските му години, а именно ненаситната му страст към операта и безкрайното му  възхищение от най-чудния от всички инструменти – човешкия глас; но за стила на Хоровиц ще си говорим малко по-късно.

Като цяло Володя не харесал консерваторията особено, тъй като независимо кой му бил учител, основното изискване било малко непосилно за него – дисциплина. Младокът имал навика да шашва преподавателите си с невероятната скорост, с която научавал нови пиеси, както и с феноменални изпълнения на пианото, но когато се стигнело до технически упражнения и стандартен репертоар, за техен най-голям ужас Володя предпочитал да млати на пианото собствени клавирни транскрипции на опери; вместо да посещава клавирни рецитали на най-големите пианисти по онова време (които минавали през Киев чат-пат), Володя ходел само на опера и страстно колекционирал всички записи на Матиа Батистини и Енрико Карузо, до които можел да се докопа. Още от юношеските си години Хоровиц бил индивидуалист до мозъка на костите си – от позицията на ръцете му при изпълнение, през избора му на репертоар и разбиранията му за интерпретация, та до маниакалния му звук с почти оркестрова мощ. "Предполагам е вярно, че тогава блъсках много", спомня си седемдесетина годинки по късно Володя, признавайки че е бил доста проблематичен студент за всичките си учители. В консерваториите, че и в която и да е образователна институция, няма място за индивидуалисти.

Така или иначе, младият Хоровиц нямал особена нужда от упражнения, за да завърши с почести Киевската консерватория. Разказват, че след рецитала му по завършването, който се състоял на 30 май 1920 г. и включвал, освен други творби, такива предизвикателни произведения като Втората соната на Рахманинов и Реминисценциите из Моцартовия "Дон Жуан" от Лист, журито се изправило на крака, отказвайки да повярва на ушите си. За изпита си върху концертния репертоар Хоровиц избрал Третия концерт на Рахманинов, който през 1920 г. не се радвал и на капка от огромната популярност, на която се радва днес. Макар и нямащ още 17 години, Володя изсвирил концерта със съмнителната слава на най-труден в стандартния репертоар (днес, не тогава) по толкова впечатляващ начин, че Блуменфелд писал писмо на живеещия по онова време в Ню Йорк Рахманинов за страхотния успех, който музиката му пожънала в Киев. Хоровиц и Третия концерт на Рахманинов е тема, към която ще се връщаме многократно по-нататък. На изпита си по камерна музика Володя свирил клавирната партия в Клавирния квинтет на Шуман и акомпанирал на пианото неизвестен певец в песенния цикъл от Шуберт Winterreise.

Междувременно през 1917 г. избухнала Великата Октомврийска и-не-знам-си-още-каква революция, на която й отнело малко време да стигне до Киев, но в крайна сметка и това се случило. В началото на 20-те години Хоровиц невинно изнасял доста успешни камерни концерти с големия цигулар Натан Милщайн, по онова време също безобразно млад и световно неизвестен. Началото на дългогодишното близко приятелство между двамата е поставено през 1922 г., когато се срещат за първи път и концертират активно заедно на сцената, свирейки доста голяма част от репертоара за цигулка и пиано. Внезапно обаче им било спуснато свише нареждане за грандиозно артистично турне, което обхващало такива световни културни столици като Полтава, Гомел, Екатеринoдар, Симферопол, Севастопол, Таганрог, Новоросийск, Накичеван, Батуми, Тифлис и Баку, с редица концерти пред ерудирани селско-работнически аудитории, които един Господ знае как са били домъкнати на мястото на събитието. Години по-късно Милщайн и Хоровиц се заливали от смях при спомена за невероятната скука, която сеели сред пролетариата с Брамс и Бетовен. Навремето обаче не им било никак смешно и скоро в главите им трайно се загнездила мисълта за задгранични концерти. От една страна, те давали възможност за по-голяма артистична свобода, а от друга – били значително по-изгодни финансово. За самия Хоровиц паричният въпрос бил решаващ, тъй като след Революцията изведнъж се оказало, че семейната издръжка падала почти изцяло на неговия гръб – по-точно на неговите ръце. Не били особено весели времена. Проспериращият бизнес на Самуел бил национализиран, а той самият назначен на дебилна, и по всяка вероятност мизерно платена, чиновническа работа; Георг се преместил да живее в Ленинград, но така и не могъл да си намери постоянна работа. Иаков бил късметлията на семейството – той бил мобилизиран в армията и загинал по време на революцията.

(Между другото – една интересна подробност. През 1923 г. Хоровиц прави оркестровия си дебют в Москва (Третия на Рахманинов, разбира се), свирейките като солист на легендарния оркестър Персимфанс – един от най-забележителните комунистически опити в областта на колективизма. Персимфанс (акроним на Первый симфонический ансамбль), основан през 1922-ра и просъществувал до 1932 г., си бил съвсем нормален симфоничен оркестър от 80 и кусур човека, но без диригент – неговата роля била поета от концертмайстора Лев Цейтлин, когото наредените в кръг музиканти държали непрекъснато под око. Хоровиц споделил по-късно, че момчетата от Персимфанс се справили доста добре с оркестровата партия на концерта. Същото заявил и небеизвестният френски композитор Дариус Мийо след като посетил СССР, но иронично добавил, че диригент е щял да постигне същите резултати "несъмнено малко по-бързо".)

Така през септември 1925 г., в компанията на психически нестабилния Александър Мерович, притежател на концертно бюро в Москва и нещо като мениджър в случая, Хоровиц напуска родината си без въобще да предполага, че ще изминат повече от шест десетилетия преди да я види отново. Официалният претекст е, че още ненавършилият 23 години пианист трябвало да завърши обучението при големия Артур Шнабел в Германия. Добре изпипано, тъй като по онова време Шнабел е безапелационният лидер на немската клавирна школа и кажи-речи жива легенда. Трикът минава и в края на 1925 г. Хоровиц се озовава в Берлин, който в средата на 20-те години на миналия век е, според незабравимата и с непреводим лаконизъм фраза на Харолд Шонберг, "a sad, bad, glad, mad city". Освен пълен с проститутки, хомосексуалисти, мошеници и новозабогатяли индустриалци, опитващи се да свържат двата края кой както може в кошмарната инфлация след Първата Световна война, Берлин е и град с невероятен културен живот. По времето когато Хоровиц го посещава за първи път, там живеят и работят композиторите Арнолд Шонберг и Паул Хиндемит, художниците Оскар Кокошка и Василий Кандински, а господари на кабаретата са Курт Вайл и Бертолд Брехт. Откъм музика и изпълнителско изкуство Берлин по онова време е още по впечатляващ: начело на трите му опери са диригенти от калибъра на Ерих Клайбер, Ото Клемперер и Бруно Валтер, а сред пианистите живеещи в града се открояват имената на Вилхелм Бакхаус, Валтер Гизекинг, Артур Шнабел и Едвин Фишер. На клавирната сцена редовно гостуват Падеревски, Фридман, Мойсейвич, Левицки, Дохнани, Корто... Нищо чудно, че главата на провинциалното еврейче от Киев се завъртяла. Между другото в Берлин Хоровиц среща и Рудолф Серкин, с когото го свързва топло приятелство десетилетия наред; по онова време Серкин, един от най-големите пианисти на миналия век, е все още слабо известен младеж (двамата с Хоровиц са набори всъщност).

В началото на януари 1926 г. Хоровиц прави, тъй да се каже, официалния си Европейски дебют, изнасяйките три концерта в Берлин – два солови рецитала в Beethovensaal и Първия клавирен концерт на Чайковски в Blüthner Hall, заедно с Берлинския симфоничен оркестър под палката на Оскар Фрид. В тези концерти до голяма степен е заложена на карта цялата кариера на Владимир Хоровиц. Днес се изисква наистина солидна доза въображение и е почти невъзможно да си представи човек, че е имало време, когато Хоровиц не само не е бил свръхпопулярен, ами всъщност никой не е бил чувал за него. Точно така обаче са стояли нещата през 1926 г. в Берлин и може да се пофантазира, че един евентуален неуспех тогава е можел спокойно да прекрати една от най-уникалните музикални кариери на миналия век преди още да е започнала. Немските критици се оказват невероятни мудни същества и първото ревю се появява близо две седмици след дебютния концерт на Хоровиц, който през това време изпада в истинска истерия. Излишно. Критиците са шашнати до един и се надпреварват да сипят суперлативи върху 22-годишния младеж. Малко по-късно същия месец Хоровиц е в Хамбург, където положението не се променя и само за няколко седмици Германия е напълно покорена. От тези няколко дена в Хамбург датира и легендарната история с Първия концерт на Чайковски и диригента Ойген Пабст, която по всичко изглежда е съвсем достоверна. Макар че вече съм я разказвал, заслужава си да го направя още веднъж.

Една вечер Хоровиц невинно се разхождал из Хамбургския зоопарк, когато някакъв порядъчно изнервен човек се обърнал към него, представил се за концертен мениджър и обяснил, че дамата (някоя си Хелена Цимерман), която се предполагало да свири Първия концерт на Чайковски същата вечер била припаднала по време на репетиции и не била в състояние да изнесе концерта. "Можете ли да свирите след два часа?" бил въпросът, който хвърлил Хоровиц в нокдаун. Два часа?! Никакви репетиции?! Без много-много да му мисли обаче, тъй като знаел концерта на наизуст, Хоровиц приел предизвикателството, след което се втурнал да се бръсне и преоблича. Преди концерта имало време само за кратка, но не особено приятелска, среща с диригента Ойген Пабст, който измерил Хоровиц с надменен поглед в стил "Абе кой е тоя сополанко, дето ми го спускат от никъде, бе?!" и набързо изрецитирал кое, къде и как дирижира, завършвайки с мъдрия съвет Хоровиц "да го следвал". Володя естествено се съгласил със всичко и се отправил към сцената, където публиката дори не си направила труда да го аплодира, вероятно разсъждавайки по метода на Пабст. Което било съвсем логично, разбира се; Володя бил дебютирал в Хамбург едва предния ден и то със солов рецитал. Все още никой нямал представа кой е Владимир Хоровиц и на какво е способен. Всички много скоро разбрали. Веднага след съвсем краткото оркестрово встъпление Хоровиц атакувал първите акорди с такава безпрецедентна мощ, че Ойген Пабст се обърнал към него невярващ нито на ушите, нито на очите си. Човекът забравил и оркестър и всичко, зарязал диригентския пулт и се залепил до рояла да слуша. Чак след като Хоровиц приключил с каденцата, която следва малко след началото, Пабст се опомнил къде е и каква му е работа, върнал се на пулта и продължил да дирижира. Само че до края на концерта той следвал Хоровиц, а не обратното. След това настъпила масовата истерия сред публиката, която в по-късни години ще е нещо типично за концертите на Хоровиц. Шест десетилетия по-късно, през 1986 г., Хоровиц свирил отново в Хамбург (за първи път от 1927 г.!) и получил писмо от дъщерята на на Ойген Пабст, която, след като се извинила, че не могла да присъства на концерта на маестрото, му разказала отново цялата история с концерта на Чайковски случила се преди точно 60 години.

(Лирично отклонение. Понастоящем има издадени не по-малко от седем пълни записа на Първия клавирен концерт на Чайковски с Хоровиц – студийни или концертни, официални или пиратски, с доста приличен или с отвратителен звук за времето си, което впрочем е 1940-53 г. Макар че съм слушал само четири от тях, мога спокойно да ви уверя, че напълно разбирам изумлението на Ойген Пабст от начина, по който Хоровиц процедира със соловата партия. Но това вече е за II част.)

След Германия на дневен ред за покоряване е Франция. В случая под "покоряване" трябва да се разбират преди всичко реакции на неконтролиран екстаз от страна на критици и публика, но не и някаква особена финансова печалба. Всъщност – почти никаква. Мерович и Хоровиц са напуснали Русия (или Съветския Съюз, ако предпочитате) с минимални средства, които отдавна са се стопили, така че пътуват за Париж трета класа и  с полупразни джобове. Това се случва веднага след успеха на Хоровиц в Германия, тъй като Мерович, колкото и да е луд, има достатъчно бизнес нюх да кове желязото докато е още горещо. Така на следващия месец след германските си триумфи, по точно през февруари 1926 г., Хоровиц дебютира в Париж, и то в залата на старата Парижка консерватория, зала с меко казано впечатляваща история – през 1835 г. Шопен е свирил там премиерата на своя великолепен опус 22 (Andante spianato и Голям брилянтен полонез). Концертът е нескопосано организиран и болшинството от публиката се състои от руски емигранти, но важните критици са там. В сравнение с френските ревюта за концертите на Хоровиц в Париж, тези на немските им колеги са направо умряла работа. Едва ли друг артист, нежели пианист, някога е покорявал Париж толкова безапелационно, предизвиквайки такъв фурор – а Париж е виждал доста велики артисти и грандиозни фурори. До средата на 30-те години Хоровиц изнася около трийсетина концерта във френската столица, всичките пред претъпкани зали и със сензационен успех. "Той накара Париж да потрепери", заявява с очевидна горчивина по-късно не кой да е, а самият Артур Рубинщайн. Един от най-великите пианисти и Шопенисти на века, легендарен бохем и бонвиван, роденият в Полша Рубинщайн (никаква връзка с руския му колега от XIX в.) е около две десетилетия по-възрастен от Хоровиц и вече утвърдено име в Париж от края на 20-те години, но дори и той не може да остане безразличен към колосалния успех и буквално невероятния пианизъм на Хоровиц.

Между другото, в края на 1926 г. именно в Париж Хоровиц изпълнява за първи път прочутите си "Кармен вариации" – брутално виртуозна пиеса, композирана от Хоровиц върху една от най-известните теми от може би най-популярната опера въобще. Великият пианист често е завършвал концерти с тази пиеса в продължение на повече от 50 години, неизменно докарвайки публиката до нещо много подобно на delirium tremens. Парижката премиера през 1926 г. всъщност предизвиква истински безредици. В крайна сметка залата е евакуирана с помощта на полицията.

Освен на концертния подиум Владимир Хоровиц светкавично се превръща и в една от централните атракции на Парижките салони, които почти не са мръднали от времето на Шопен насам, та чак до 20-те години на XX в., когато сред лъскавата им и напарфюмирана атмосфера продължават да се подвизават величествено графове и графини, принцове и принцеси, кой по наследство, кой по банкова сметка. Наред с подобни армии от паразити обаче, Париж от онова време може да се похвали и с изключително богат артистичен живот: Пикасо, Дали и Шагал; Равел, Пуленк и Мийо; Джойс и Хемингуей; Рене Клер, Жан Кокто, Надя Буланже; все имена, които всяват респект, независимо какво мисли човек за изкуството на този или онзи. Руската емиграция също е многобройна – и наивно мислеща си, че идиотщината в Русия/Съветския Съюз е временна. Хоровиц редовно налита из парижките салони на Шаляпин, Прокофиев, Стравински, Дягилев. Самият Володя е просто перфектният тип, по който салонната тълпа да полудее: абсурдно млад, привлекателно срамежлив, невероятно талантлив, винаги изискано облечен, с фини маниери и перфектен френски. Интересен парадокс. Изглежда Хоровиц е бил кажи-речи точно копие на Шопен, странно че изпълнителските им стилове на пианото, поне доколкото този на великия поляк може да бъде достоверно реконструиран, са толкова фундаментално различни. С изключение на една много, много съществена прилика – уникалността.

В Париж Хоровиц има редица незабравими срещи, които заслужават да бъдат споменати. Една от тях е с изключителния пианист Игнац Фридман, един от много малкото "клавирни колеги", на които Хоровиц искрено се възхищава до края на живота си. В интерес на истината коментарите на Володя в това отношение често са предизвиквали ненавистта на мнозина достатъчно просто устроени, за да смятат собственото си мнение за единственото валидно на този свят. Особено в по-късните си години Хоровиц определено не цепел басма никому. Великият Йозеф Хофман? "Много добър пианист, но второкласен музикант." Легендарният Соломон? "Скука." Още по-легендарният Леополд Годовски? "Всичко звучи едно и също". Глен Гулд? "Всички темпа сбъркани. Ненормалник." Клаудио Арау? "Ъх, той свири толкова бавно. Ужасно." Андре Ватс? "Страхотна техника, невероятни пръсти, музикално кошмарен". С изключени на Фридман (и Рахманинов, естествено, но за него по-късно), може би само Святослав Рихтер се е радвал на безусловното одобрение на Владимир Хоровиц. Не че всичко това има кой знае какво значение, но подобни коментари могат да научат човек на малко толерантност и да го лишат от известна доза тесногръдие – все неща, от които артистични гении от ранга на Владимир Хоровиц нямат нужда; и които могат лесно да им бъдат простени. Аз например, с изключение на Бетовеновите сонати, не мога да понасям интерпретациите на Святослав Рихтер, но във всяка една от тях ясно си личи, че става въпрос за особено оригинална и практически неповторима артистичност. А това е нещо, което заслужава ако не друго, то поне уважение, дори възхищение. За да приключа темата за мненията на Хоровиц, трябва да отбележа, че в много от коментарите му има доста неща, над които клавирният любител да се замисли: "Това, което един пианист може да научи, е лесно. Това, което не може, е трудното. Всеки може да се научи да свири бързо. Като упражняваш Шопен по десет часа на ден, както правеше Годовски, естествено, че така ще стане накрая. Това не е никакво постижение".

Една вечер из парижките салони, някъде в края на 20-те години на XX в., Хоровиц свирел на пианото "Игра на водата" (Jeux d'eau) от Морис Равел – несъмнено една от най-очарователните музикални илюзии на течаща вода в цялата клавирна литература – когато към него се приближил един дребен човечец, представил се като Морис Равел и му казал, че притежава изключителен талант. "Трябва да Ви кажа обаче, че в нашата страна ние  свирим Jeux d'eau по-различно, по-импресионистично, като Дебюси. Вие го свирите като Лист.", продължил композиторът на прочутото "Болеро" (за което пък веднъж изтърсил, макар и не в присъствието на Хоровиц, че е "единствената ми велика творба и в нея няма никаква музика"). Володя притеснено изломотил, че съжалява и докато се чудел с какво друго може да се оправдае, замисленият Равел го погледнал и казал: "Знаете ли, мисля, че сте прав. Композицията е много Листовска". За съжаление Хоровиц очевидно не си е падал особено по музиката на Морис Равел. Свирил е съвсем малко от нея, изключително в ранните си години, и доколкото ми е известно никога не е записал и една нота. В дискографията на Хоровиц обаче се намират няколко пиеси от Франсис Пуленк (1899-1963), срещите с когото били някои от най-незабравимите за Володя по време на "парижките" му години. Пуленк явно е бил скица и половина. Вечно пълен с енергия и ентусиазъм, той имал навика да се втурва в парижкия апартамент на пианиста без каквото и да е предизвестие: "Хоровиц, имам ноктюрно за теб! Дойдох да ти го изсвиря!". Сяда, свири, става, "Довиждане!", и дим да го няма.

Съвсем естествено, след като в Париж купонът очевидно никога не спирал, Хоровиц се установил в града и оттам пътувал за концерти където го прател Мерович, главно в Германия. Не липсвали и куриози. През 1927 г. в Хамбург Хоровиц свирил Третия концерт на Рахманинов с легендарния диригент Карл Мюк – господарят на Вагнеровия фестивал в Байройт, както и един от най-колосалните антисемити на всички времена. Мюк толкова харесал Володя, че го поканил на чай, където му доверил под секрет: "Ако всички евреи бяха като теб, светът щеше да е много различно място". Макар че Хоровиц жънел успех след успех навсякъде, финансовото му състояние не вървяло към подобрение. Дали заради не кой знае колко цъфтящото икономическо състояние, дали заради не особено евтините разходи по парижките салони, дали заради Мерович, е спорен въпрос. Цинично настроеният Милщайн заявил доста години по-късно, че Мерович се интересувал само от пари и бил крайно некадърен мениджър. Големият цигулар си спомня и една забавна случка, която – ако е вярна; Милщайн не е като да е бил без богата фантазия – свидетелства, че Мерович определено не бил с всичкия си. Преди един концерт дошъл зад сцената при Хоровиц и направил забележително изявление: "Знаеш ли, Володя, има много врагове наоколо, които ще се опитат да ти провалят концерта. Аз ще ги хипнотизирам". Нищо против Теория на конспирацията, ама хайде не преди концерт, а! Както се оказало впоследствие, пианист и мениджър били хипнотизирани от едно предложение, което щяло да реши веднъж завинаги всичките им финансови проблеми. През 1927 г. Артър Джъдсън предложил на Мерович да представи Хоровиц в Страната на неограничените възможности – Америка, или както казват педантите: Съединените Американски Щати (САЩ). В действителност нито Хоровиц, нито Мерович били хипнотизирани от предложението, тъй като и двамата нямали никаква представа за невероятната власт, която Джъдсън упражнявал върху американската концертна сцена по онова време. Неговото предложение към тях било – да използвам незабравимата фраза на Харолд Шонберг – все едно някое селско кюре да бъде призовано от Негово Светейшество Папата.

Още в края на 20-те години Артър Джъдсън бил най-влиятелният концертен мениджър в цяла Америка. В периода 1930-35 г. той бил шеф едновременно на Ню Йоркската филхармония и Филаделфийския оркестър (летните концерти включително), както и президент на Columbia Concerts – по онова време най-голямата компания в света, занимаваща се с музикален мениджмънт. Освен това Джъдсън бил основател на агенция за концерти на територията на САЩ, Community Concerts, втори най-голям акционер в Columbia Broadcasting System (CBS) и едноличен шеф на Columbia Records (днес Sony Classical). Почти всички водещи диригенти, инструменталисти и певци по онова време били на договор при Артър Джъдсън; където и да се появяли из Щатите, част от хонорара им неизменно отивала в неговия джоб. До Втората Световна война Джъдсън бил практически бог на американската музикална сцена; дори водещите музикални критици на два от най-големите Ню Йоркски вестника, Times и Herald Tribune, били почти официално на заплата при него. Определено това бил човекът, който да сбъдне американската мечта на Хоровиц. Съответно, през 1930 г. пианистът теглил шута на Александър Мерович и подписал с Артър Джъдсън.

Няколко години по-рано обаче Мерович бил все още на линия и двамата с Джъдсън внимателно планирали американския дебют на Хоровиц за 12 януари 1928 г. заедно с Ню Йоркската филхармония под палката на Сър Томас Бийчъм, който също правел американския си дебют (макар и малко късничко, на 46). В програмата, барабар с доста други произведения, бил Първият концерт на Чайковски. Успехът, разбира се, бил колосален – макар че минал буквално "на една боя" от фиаското. Още от началото се оказало, че Хоровиц и Бийчъм имат коренно различни разбирания за темпо: англичанинът настоявал на възможно най-бавното, пианистът искал да смае новата си публика с възможно най-бързото. Освен това Бийчъм дирижирал без партитура, макар че (според Хоровиц) очевидно не познавал концерта толкова добре. Изпълнението започнало в темпото на Бийчъм и Хоровиц го следвал за известно време, докато накрая не му писнало: "Имах чувството, че чувам хъркане сред публиката, толкова беше бавно". В третата част най-малкият проблем на Бийчъм били скъсаните му тиранти, благодарение на които  трябвало да дирижира с една ръка, а с другата да си държи гащите. Хоровиц започнал соловата партия в "неговото си темпо" и станало мазало. Володя така се увлякъл, че се забравил: "Изсвирих най-бързите и най-мощните октави, които публиката въобще някога беше чувала. Беше прекалено бързо, признавам. Не беше артистично. Беше просто шоу." Артистичните инстинкти на Хоровиц, или липсата на такива по-скоро, се оказали напълно верни. Каквито и музикални достойнства да е имало/нямало изпълнението му, публиката пощуряла тотално, а на другия ден критиците толкова били загубили ума и дума, че едва успели да изпелтечат възхищението си.

Тук по изключение ще се занимая с тези "октави", макар и да чисто аматьорско ниво. Пасажът, който Хоровиц има предвид, е към края на финалната трета част на концерта, точно преди експлозията в целия оркестър и кулминацията на творбата. Дори и на по-късните си записи Хоровиц свири пасажа с убийствена скорост, един Господ знае какво е направил на американския си дебют през 1928-ма, когато "издухал публиката от местата им" (Шонберг). В заключение за този паметен концерт, редно е да се отбележи, че Бийчъм също получил отлични отзиви от пресата и явно е бил човек с великолепно чувство за хумор, благодарение на което отношенията между него и Хоровиц се запазили сравнително безоблачни. Няколко години по-късно двамата трябвало да свирят същия концерт в Лондон: "Още с влизането ми залата за първата репетиция Бийчъм каза: "Мистър Хоровиц, този път съм с партитура." И беше прекрасно изпълнение. Този път той беше душица", спомня си Володя.

Оттук-нататък вече няма спиране. Веднъж покорил Европа и Америка, до края живота си – повече от шест десетилетия по-късно – Хоровиц никъде не е приеман като неизвестен, още по-малко пък като обикновен, пианист. Самият факт, че е направил такъв безапелационен пробив на международната клавирна сцена в такова време говори много, защото това са години, в които по световните концертни зали шестват Сергей Рахманинов, Йозеф Хофман, Валтер Гизекинг, Бено Мойсейвич, Игнац Падеревски, Егон Петри, Вилхелм Бакхаус, Артур Шнабел, Артур Рубинщайн; да не говорим за една сюрия младоци започнали по същото време – Арау, Серкин, Болет, Кемпф – които по-късно ще бъдат записани в историята на клавирното изкуство със златни букви, но не и с толкова едър шрифт колкото Хоровиц. На едно място в книгата си Харолд Шонберг прави изключително проницателната забележка, че за един артист може да се съди доста добре по публиката, която привлича. На концертите на Хоровиц неизменно присъстват тълпи от пианисти – от горепосочените легенди до полуаматьори. Всеки иска да открие тайната на уникалния "Хоровицов" звук. От 40-те години нататък всички млади пианисти отчаяно се опитват да го копират до последния детайл: динамики, темпа, акценти, репертоар, физически манеризми и т. н. Никой не е успял, разбира се. Както посочва и Харолд Шонберг, в един от честите си изблици на мъдрост, личността не може да се копира или пренася. А това, което прави един артист велик, е именно личността. Ако е достатъчно силна и оригинална, тя придава уникалност на абсолютно всичко, което въпросният артист прави.

Истина е, че понякога Хоровиц прекалява, особено на концерт, но никога не допуска скука или липса на емоция да се прокраднат в изпълненията му. Истина е, че понякога блъска, но блъска така, както никой друг пианист не е блъскал, не блъска, нито пък някога ще блъска; което автоматично прави блъскането му уникално, а това не е никак, ама никак малко. Блъскането на Хоровиц е било обект на толкова много мнения, коментари, критики и простотии, че даже специално означение за динамиката е навлязло в употреба – "блъскандо". Естествено, то се употребява само и единствено за Хоровиц. "Алегро блъскандо"! Звучи величествено, не може да се отрече. Но за да каже човек, че Хоровиц не прави нищо друго освен да блъска – такива мнения бол, повярвайте ми – има три възможности: 1) човекът никога не е слушал записите на Владимир Хоровиц; 2) човекът е слушал доста Хоровиц, но нищо не е чул; и 3) човекът е пълен кретен. Така като гледам, трите възможности са горе-долу по-равно разпределени сред пенявещите се по адрес на Хоровиц. Разбира се има интелигентни хора, които не го харесват, и съответно не го слушат, но ясно осъзнават уникалното му място в историята и не си губят времето и нервите с простотии. Но те са малцинство.

Що се отнася до мен самия "искрено и лично", след близо десет години със записите му, Владимир Хоровиц си остава енигма по-привлекателна от всякога. Ясно ми е, че като повтарям непрекъснато, че е уникален, ставам до болка банален, но това е положението. Хоровиц е винаги различен от всички останали. Слушането на изпълненията му е като пътуване сред неизвестни земи, което никога не знам как ще завърши. Усещането е неповторимо и неописуемо. Конкретният запис е без значение, популярността на пиесата – също. Ето, например, Първата балада на Шопен (сол минор, опус 23) – една от най-известните клавирни пиеси въобще, както и една от най-любимите ми, свирена и записвана един Господ знае колко пъти, само Хоровиц има четири официални записа (1 студиен и 3 концертни). Когато си пусна нейн запис на някой съвременен Шопенов специалист, Кристиан Цимерман примерно, не повече от 30 секунди са ми достатъчни, за да знам точно как ще прозвучат оставащите 8 минути и половина; и точно какво ще е моето лично усещане. Хубаво е, разбира се, самата музика е неизмеримо велика – но второто слушане вече доскучава; третото е непоносимо; до четвърто така и не се стига. Нищо подобно не се случва с Хоровиц, а всеки от записите му на Шопеновата Първа балада (примерно) съм слушал десетки пъти. Има моменти, с които категорично не съм съгласен; има цели произведения в дискографията на Хоровиц, чиято интерпретация въобще не ми е в по вкуса. Няма значение. Не ме интересува. Пет пари не давам за всичките манеризми, дори чиста проба извращения понякога, в изпълненията на Хоровиц. Принуден съм да ги слушам, просто защото те ме карат да се чувствам по невероятен начин, който за нищо на света не бих могъл да опиша. (И да можех, не бих го направил!) Единственото сигурно нещо за тези душевни състояния е, че те никога не се повтарят и винаги вливат живот в мен както малко други неща го правят. Колкото и клиширано да звучи, под пръстите на Хоровиц музиката винаги "оживява".

Едно време, когато бях доста по-млад, категорично смятах, че великите композитори от миналите векове обитават една по-висша сфера на гения от изпълнителите на XX в.; въобще, че композирането на музиката е тайнство къде-къде по-велико от изпълнението й. Глупости. Днес без колебание мога да заявя, че за мен изпълнители от ранга на Владимир Хоровиц са най-малко толкова големи гении, колкото са били Моцарт, Бетовен, Шопен, Лист или Рахманинов. (Доколкото подобни неща въобще могат да се сравняват. Не могат, разбира се.) Това, че всички току-що изброени композитори са били и феноменални пианисти, е чиста случайност и без никакво значение в случая. Композиторският и изпълнителският гений не винаги вървят ръка за ръка – но от това вторият не блести по-слабо. Затова отдавна вече не ме притеснява фактът, че Хоровиц почти винаги добавя свои собствени ноти към композициите на Лист или свири Шопен с крайно необичайни темпа и акценти. Защото аз знам, че ако можеха да го чуят, тези велики композитори не биха имали абсолютно нищо против. В крайна сметка, какво е музиката без изпълнител? Купчина ченгели на хартия неразбираеми за никого освен за специалистите. Нищо против последните, разбира се, но обикновените хора като мен имат нужда от изпълнители, за да могат да се насладят на музиката. Владимир Хоровиц е от тези неповторими личности, които за мен са артисти, т. е. неизмеримо повече от обикновени изпълнители.

Всичко това, естествено, е напълно лично. Ако за вас Хоровиц е просто пианист, това си е ваша работа и мен въобще не ме интересува. Комуникацията, която неговата личност и изпълнения (двете са едно и също, разбира се) предлага, по абсолютно същия начин не ви казва нищо, както вашите лични артисти най-вероятно биха останали просто пианисти за мен. Няма нищо по-естествено от това. Да се ядосваме и караме за подобни неща, както толкова често правим, е меко казано идиотско. А като гледам всичко изписано в горните два абзаца, за пореден път разбирам колко прав (отново и отново!) е Съмърсет Моъм, че в искрената емоция винаги има нещо абсурдно.

Виртуозността винаги е била неделима част от изпълненията на Хоровиц, но никога не е била основната част, още малко пък всичко. Едно от най-големите недоразумения в историята на клавирното изкуство е, че Хоровиц е просто шоумен – феноменален техник и виртуоз, но и музикален шарлатан, който пет пари не дава за самата музика и единствената цел на изпълненията му е да изтръгне от публиката едно масово "WOW". Нищо не е по-далеч от истината. Ако може да се каже, че биографията на Харолд Шонберг има основна тема, един своеобразен Leitmotif преминаващ през цялата книга в различни вариации, това е именно колко сериозен музикант в действителност е бил Владимир Хоровиц. В перфектния си предговор – а именно такъв, който те кара да прочетеш цялата книга – Шонберг заявява в прав текст, че това е нещо, което малцина някога са осъзнавали – и в следващите 300 страници предоставя огромно количество доказателства подкрепящи хипотезата му. Това е тема, с която ще се занимая по-подробно във втората част на това писание, а тук ще спомена само няколко нюанса. Ако някой си направи труда да почете малко повече за Хоровиц, може да се изненада колко подробно е изучавал той ръкописите на Бетовен или писмата на Моцарт в търсене на най-подходящата интерпретация; какви колосални количества музика е свирил и познавал в детайли "зад сцената", включително многобройни симфонични, оперни и камерни творби; колко задълбочено е изследвал корените на прословутото и абсолютно неразбрано от повечето пианисти tempo rubato, с което толкова често се злоупотребява. (Меджу впрочем, rubato въобще не е рожба на музикалния Романтизъм от XIX в., както мнозина си мислят. Моцарт пише за него надълго и нашироко в писмата си, Карл Филип Емануел Бах детайлно го анализира в класическия си трактат Versuch über die wahre Art das Clavier zu spielen още през 1753 г.)

Ако някой някога си направи труда да провери концертните програми на Хоровиц през годините, няма да забележи между тях нито една съставена само от свръхвиртуозни произведения от типа предназначени за масово гълтане на езици от страна на публиката. Дори и когато е свирил подобни произведения, почти изключително накрая на програмата или като бис, Хоровиц никога не е млатил рояла с такава безмозъчна ярост, с каквато толкова много модерни виртуози "блестят". Не е случаен фактът, че преработката му на "Ракоци марш" – която има малко общо с оригинала на Лист и определено най-много бие на шоуменщина от всички преработки на Хоровиц – се е задържала в репертоара му само един сезон. Нито пък е поза, че след 1951 г. Хоровиц никога не е свирил на живо легендарната си клавирна транскрипция на американския патриотичен марш The Stars and Stripes Forever на Джон Филип Суза. Защо ли? Защото винаги след като изсвирел тази пиеса на бис, по неговите собствени думи, публиката забравяла цялата програма на концерта. "Леле, чу ли какво направи със Суза накрая?! Боже! Невероятно!" Нещо за Бетовен, Рахманинов, Лист и Шопен преди това? "Абе зарежи ги тия! Марша на Суза накрая просто изби рибата от-вся-къ-де! WOW!" И така нататък, душевният оргазъм край няма. В крайна сметка обаче, какво е виновен Хоровиц, че освен сериозни критици, музиканти и ценители, рециталите му винаги са привличали и доста малоумници?

Трябва да се отбележи, че и вече споменатите "Кармен вариации" се развиват през годините като непрестанно се опростяват технически и подобряват художествено, а не обратното. Днес куцо и сакато (често буквално) се натиска да свири тези легендарни транскрипции и преработки на Хоровиц, което само продължава да илюстрира тъжния факт, че в днешно време пианисти с въображение и музикалност като тази, която притежаваше Володя, просто няма. Пианисти-виртуози с лопата да ги ринеш, но артисти с нещо интересно и оригинално в техните изпълнения? Е, това вече е съвсем друго нещо. Да се гледа презрително на виртуозността е глупаво. В крайна сметка не е ли е казал най-големият виртуоз на всички времена (Ференц Лист), че "за да си нещо повече от виртуоз, трябва първо да си виртуоз" (курсивът е мой). Не е зле обаче младите пианисти да не забравят, че виртуозността е необходимо, но в никакъв случай не и достатъчно условие за артистичност. Разбира се, ако за вас Ланг Ланг е най-гениалното олицетворение на истинския артист и в неговите изпълнения вие откривате нещо изключително, от което неистово имате нужда, това си е лично ваша работа. Аз нямам нищо против.

(Красноречива илюстрация за днешната клавирна деградация са "Кармен вариациите" в изпълнение на двама от най-големите съвременни виртуози – Аркади Володос и Евгени Кисин. Технически и двамата очевидно нямат никакви проблеми и са впечатляващи. Володос е дори по-впечатляващ от самия Хоровиц. Технически. Художествено и двамата правят "Кармен" да звучи точно като това, което не е – като чиста проба виртуозно "парче".)

"Хоровиц имаше магията, а това не се учи", пише на едно място Харолд Шонберг. След крайно оригиналната артистичност и страховитата техника комбинирана с може би най-уникалния по своята колоритност и динамика звук някога изкарван от пиано, магията е третата съставна част от легандарния статус на Хоровиц. От всички части тази е най-илюзорна и най-трудна за дефиниране, което обаче е слаба причина да я пренебрегваме. Изглежда е напълно независима от технически способности, но може би има някава връзка с артистичността. "Магия" е силна и може би не много подходяща дума, но не и много далеч от истината. Като евентуални синоними могат да се използват "аура", "излъчване", "магнетизъм" или "харизма", но и те дават представа точно никаква. Едно нещо е сигурно –  независимо от името това е нещо, с което човек се ражда; или го имаш, или го нямаш. Ако го имаш, може би можеш да го развиеш, но ако го нямаш – няма как да го придобиеш, ако ще и задника да си скъсаш от работа. В това отношение "магията" се намира някъде по средата между таланта и гения, но значително по-близо до последното. Това е нещо, което Хоровиц е имал в изобилие още от най-ранните си години като привлекателен младеж, ако се съди по тогавашните ревюта, та чак до средата на 80-те вече като порядъчно изперкало старче отдавна прехвърлило осемдесетака, което е видимо на множеството му видео записи от тези години.

Хоровиц на пианото винаги се е характеризирал с почти пълна неподвижност от лакътя нагоре и почти напълно беизразно лице. Няма никакви кретеноидни маймунджулъци в стил "Ланг Ланг". Само тотална концентрация в музиката. Хоровиц обяснява това простичко: "При мен идва отвътре, не отвън". Въпреки откровено плашещата мощ на изпълненията му, Хоровиц винаги оставя впечатлението, че това е само върхът на айсберга и какво се крие под повърхността е страшно да си представи човек. Дори и в последните си години, когато извън сцената Хоровиц си умира да се прави на интересен, веднъж седнал на рояла лигавщините престават моментално. На тяхно място идва пълна концентрация и съсредоточеност, които са толкова интензивни, че създават напрежение с волтаж, който може да се усети почти физически. Наистина ми е бедна фантазията да си представя какво е представлявал концерт на Хоровиц на живо, дори през 80-те. Четири-пет десетилетия по-рано, когато е бил млад, атлетичен, с големи тъмни очи и все още гъста, черна и блестяща коса, седнал на рояла и погълнат от музиката, Хоровиц трябва да е бил наистина фантастична гледка. Струва ми се, че тази способност да наелектризира обстановката винаги е допринасяла съществено за истерията на публиката около него, може би дори не по-малко от уникалната личност на артиста и неговия зверски технически арсенал. Публиката като цяло е безмозъчна тълпа, чийто реакции не трябва да се взимат особено на сериозно. Далеч по-съществено е, че Хоровиц винаги е впечатлявал много сериозно всички значими музикални критици и особено всички свои колеги пианисти, макар и неизменно в двете посоки. "В живота на всеки пианист", казва големият Клаудио Арау, "има фаза, която се характеризира с абсолютно обожание на Хоровиц."

Може би е тъжно, че най-вероятно никога няма да узнаем колко невероятни артисти никога не са направили фантастични кариери, само защото не са имали тази тайнствена способност да комуникират подсъзнателно с публиката. Типичен пример в това отношение е големият Григори Гинсбург (1904-1961) – съвременник на Хоровиц и също руски евреин, феноменален пианист и забележителен артист. Гинсбург обаче нямал магията. Затова никога не напуснал СССР и днес почти не се намират негови записи. Жалко.

Що се отнася до критиците, през годините Хоровиц естествено е имал както своите фанатични почитатели, така и своите не по-малко фанатични противници. Харолд Шонберг се намира точно по средата и това е още нещо, което го прави идеалния човек за биограф на Хоровиц. От фанатичната опозиция вероятно най-легендарен в Върджил Томсън с неговото прословуто определение "master of distortion and exaggeration", което разбира се показва само и единствено, че въпросният човек не харесва Хоровиц. Дългогодишният кръстоносен поход на Томсън, както обикновено в такива случаи, е навредил повече на него отколкото на Хоровиц. Подобни реакции често са мотивирани я от лична злоба, я от избиване на комплекси, я един Господ знае от какво; те заслужават по-малко внимание дори и от другата – и също толкова идиотска – крайност, която поставя на артиста ореола на светец. Макар че ако човек е в подходящото настроение писанията на мистър Томсън за Хоровиц, или тези на Норман Лебрехт за Караян примерно, могат за послужат като наистина забавно четиво. Томсън обаче е късно явление от годините след Втората Световна война. В края на 20-те и началото 30-те години Хоровиц предизвиквал такава масова истерия сред критиците от двете страни на Атлантика, че днес човек направо може да се изчерви като им чете ревютата на тези хора. Само по себе си подобно отношение на критикарското съсловие е феномен, който не съм сигурен, че въобще има аналог в критицизма на клавирното изкуство от миналия век.

Когато иде реч за ранния Хоровиц и критицизъм по отношение на него, който се рее нейде из Олимп и Елисейските полета, никой не може да се мери с Невил Кардус и Херман Деврис, съответно от Европейска и Американска страна. Интересното е, че Кардус, един от най-големите Хоровицомани сред критиците, както и един от тези с непоносимо захаросана проза, е британец, а Англия е може би единствената страна където младият Хоровиц ударил малко нещо на камък. Първите си два солови рецитала на Албиона Володя изнесъл още през 1927 г., но останал много разочарован от залите на Острова – Aeolian Hall била твърде малка, а Albert Hall твърде голяма и с ужасна акустика. (За седемхилядната Albert Hall и нейното прословуто ехо се носи легендата, че там човек може да чуе два концерта на цената на един!) През 1930 г. обаче Хоровиц се върнал в Англия не с какво да е, а с Третия концерт на Рахманинов, който свирил на живо с Вилем Менгелберг и записал в студио за EMI (тогава HMV) с Алберт Коутс. Британската критика и публика били принудени да преосмислят стойността както на изпълнителя, така и на творбата. Две години по-късно Хоровиц направил турне на Острова с концерти, за които кьорав билет не останал непродаден. По време на това турне започнала доживотната любовна афера с Невил Кардус от манчестърския Guardian, който без много церемонии обявил Хоровиц за най-великия пианист "жив или мъртъв". Бедният Невил моментално бил затрупан с гневни писма от фенове на Бакхаус, Петри, Розентал, Корто и Рахманинов, което го принудило по-късно да си признае, че определението му може би не е било достатъчно справедливо – спрямо пианистите, които все още не били родени. Кардус дори имал наглостта да добави, че предишната му оценка всъщност е подценяване и Хоровиц трябвало да се разглежда като "перфектния пианист". Дори по отношение на ранния Хоровиц подобни изблици на критикарски екстаз са нетипични. В този ред на мисли е необходимо е да се отбележи, че Невил Кардус не бил някой прошляк, а един от най-изтъкнатите музикални критици на Острова, критик единодушно признат от колегите си за sans peur et sans reproche.

Истинската критикарска бомба по отношение на Хоровиц обаче била хвърлена от другата страна на Атлантика през март 1935 г., когато Херман Деврис направо избил рибата в чикагския American. След като учтиво напомнил на читателите за преклонната си възраст, която трябва да всява абсолютен респект, както и че на младини е слушал на живо Лист и Рубинщайн, Деврис без много да се церемони обявил Хоровиц за "гений" и "крал на кралете сред всички пианисти, които са или са били". Впрочем, роденият през 1858 г. в Ню Йорк Деврис бил възпитаник на Парижката консерватория, така че най-вероятно не е лъжел за това кой е чул на младини. Не че има значение. Ако не друго, тези момчета поне са забавни за четене.

Всепомитащият американски дебют на Владимир Хоровиц през 1928 г. не само го утвърдил безапелационно като най-голямата клавирна звезда на своето време, но и поставил началото на неговата лична американска мечта. Нейната увертюра била, разбира се, финансовата независимост.

Още след края на първия американски сезон на Хоровиц вече му било ясно, че най-вероятно никога повече няма да му се налага да се тревожи за пари. По време на Голямата депресия, когато главата на едно обикновено семейство бил щастлив да се докопа до 1000 щатски долара на година, Хоровиц правел 1500 на концерт. А давал концерти непрекъснато – само в Америка между 1928-ма и 1935 г. изнесъл около 350. Този експлоататорски империализъм и капитализъм край нямат! Хоровиц винаги е бил достатъчно интелигентен, за да не си продава гения за дребни стотинки (т. е. центове); в същото време той е бил и твърде велик артист, твърде истински и откровен артист по-точно, за да свири където и да било или когато и да било само за пари. Да цитирам неговата великолепна фраза: "Искам да ми се плаща, но отказвам да бъда купен". Въпреки това в началото на 50-те Хоровиц заработвал между 5000 и 8000 долара на концерт, което го правело най-скъпо платения инструменталист в света. С подобни количества пари Хоровиц можел да си позволи лукса да не се скапва с по 70 концерта на сезон, както в дивите си младини; 30-35 били напълно достатъчно. При това не някакви кирливи абонаментни концерти, а такива на които идвала неговата публика, да слуша специално него. В средата на 70-те Хоровиц вече правел по 11 000 долара на концерт, в началото 80-те тази сума достигнала невероятните 30 бона. За някои от последните му концерти в Европа се говори, че донасяли приходи от порядъка на 300 000 долара. Истинската финансова вакханалия обаче настанала в Япония през 1983 г., когато джапанките ги тресяла такава ненормална Хоровицомания, че барабар с телевизионните права Хоровиц отнесъл 1 милион долара за два концерта. По ирония на съдбата това били двата може би най-катастрофални концерта от артистична гледна точка в цялата кариера на Хоровиц и самураите се почувствали излъгани.

Естествено, голяма част от тези баснословни пари не са отивали директно в джоба на Хоровиц, но въпреки това до края на живота си Володя можел да си позволи охолен живот без притеснения. Освен това, в Америка Хоровиц научил и американския начин да борави с пари. В Русия едно време му било лесно – печелиш, харчиш, печелиш, харчиш, какво има да му мислиш? Не и в Новия свят обаче. В Америка трябва да инвестираш, обяснили му. Юрнал се Володя да борсата и както си инвестирал щастливо, внезапно загубил 70 бона благодарение на прочутия крах на Уолстрийт през 1929-та. Толкова за бизнесмена Хоровиц. Великият пианист се зарекъл никога повече да не купи кьорава акция и удържал на думата си.

Второто нещо, което Америка дава Хоровиц, е не кой знае колко по-маловажно от парите – родина. Малко след навлизането на Щатите във Втората Световна война, Володя си подава документите за гражданство и през 1945 г. вече официално е американец, с което не пропуска на никого да се похвали въпреки страховития си руски акцент. (Естествено за връщане в СССР не може и дума да става, но е необходимо да се отбележи, че Хоровиц постоянно поддържа контакт със семейството си, с което обаче най-близката му връзка за дълги години е телефонна.) Свири в Белия дом за първи път още през 1931 г. за президента Хувър, като един вид символ на ранната американска Хоровицомания. Половин век и нещо по-късно единственото нещо, което Володя успява да си спомни за концерта е, че свирил на бяло пиано, което не било добро, а когато го приел президента, вместо "I'm delighted", нашият изтърсил "I'm delightful". Следващата визита на Хоровиц из кулоарите на американското президенство е 47 години по-късно, по-точно на 26 февруари 1978 г. Този път Хоровиц влиза в Белия дом като жива легенда, каквато всъщност е, и свири на собствения си Steinway (черен и доста добър) изцяло Шопенова програма с бисове от Шуман и Рахманинов, завършвайки с убийствено изпълнение на собствените си "Кармен вариации", последното пред публика доколкото ми е известно. Въпреки не по-малко убийствения си руски акцент, който Хоровиц не загубва дори и след половин век живот в Щатите, американската му трансформация явно е доста успешна, тъй като във встъпителната си реч президентът Джими Картър го нарича "национално богатство".

През есента на 1986 г., вече близо 83-годишен, Хоровиц посещава за трети и последен път Белия дом, гостувайки на Роналд Рейгън и съпругата му Нанси. Този концерт бил свързан с една интересна случка преди него. Докато президентът, несъмнено увлечен от собственото си красноречие, описвал тежките дни на Хоровиц по време на революцията, Нанси не гледала къде си слага стола и внезапно от сцената се озовала в краката на бившия британски посланник. След кратка суматоха президентшата се се качила отново на сцената жива и здрава, за да бъде прегърната от Хоровиц докато го удостоява с Президентския медал. "Ето за това го направих", похвалило се 65-годишното девойче на публиката, а Роналд побързал да добави: "Скъпа, казах ти да го направиш, само ако аз не получа никакви аплодисменти."

В чисто музикално отношение Америка е мястото, където Хоровиц изнася почти всичките си концерти и прави почти всичките си студийни записи. В периодите 1940-50 г. и 1965-81 г., когато концертира активно в Щатите, Хоровиц не изнася нито един концерт в Европа, а последния си запис на Стария континент прави през 1935 г. (с изключение на две кратки забежки – до Лондон през 1951-ва и до Милано през 1987-ма). Несъмнено обаче най-ценното, което Америка дава на Хоровиц, и то далеч не само в музикално отношение, е запознанството му с двама велики музиканти, с пълно право смятани днес за легенди. Става въпрос, разбира се, за Сергей Рахманинов и Артуро Тосканини.

Сергей Рахманинов (1873-1943) е име, което не би трябвало да се нуждае от каквото и да е представяне. Велик композитор, изключителен пианист и талантлив диригент, Рахманинов е лебедовата на Романтизма от XIX в. и един от синовете, с които Русия има всички права да се гордее. Клавирните му концерти (Втория и Третия, най-малкото) и пиесите му за соло пиано (етюди-картини, прелюди, музикални моменти и др.), прочути с техническите трудности и фантастичните си психологически глъбини, със сигурност ще се слушат докато се слуша пиано. Бидейки потомък на благородно семейство със здрави "царски връзки", след революцията Рахманинов се оказал persona non grata за новия режим, което наложило спешния му експорт на запад в края на 1917 г., който в крайна сметка, след около година в Скандинавия, го отвел до Голямата ябълка. Отвъд океана на вече 45-годишния композитор се наложило тепърва да гради концертен репертоар и пианистична кариера с цел да си изкарва хляба. Надарен с брилянтни пръсти и феноменална памет, Рахманинов за нула време се превърнал в един от водещите пианисти на своето време. Десетте диска с пълните му записи, издадени като комплект от RCA Victor преди време, въпреки примитивното си техническо качество по съвременните стандарти свидетелстват, че в лицето на Рахманинов клавирното изкуство на XX в. безспорно е имало един от своите най-големи гении. С изключение на няколко екскурзии до Европа, Рахманинов прекарва в Америка последните 25 години от живота си като никога не се връща в Русия. Дали поради носталгия по родината, дали поради претоварен концертен график, почти всичките му композиции датират от преди 1917 г. На сцената или извън нея, с изключение на тесен кръг от приятели, Рахманинов обикновено правел смразяващо впечатление у околните: доста висок и почти болезнено слаб мъж, с прическа в стил "затворническа", почти пълна невъзможност да разтегне лицевите си мускули в усмивка, дълбок басов глас и студени, проницателни очи. Понякога обаче Рахманинов бил способен и на изключително чувство за хумор. Веднъж след изпълнение на Втория му клавирен концерт, някаква разпалена дама дошла при него и го попитала какво го е вдъхновило да композира "всички тези прекрасни, прекрасни, прекрасни мелодии". Рахманинов я измерил с леден поглед и избоботил: "25 рубли!".

Рахманинов бил идолът на Хоровиц още от най-ранна възраст. Володя го чул за първи път, когато бил едва девет- или десетгодишен в Киев, където Рахманинов изнесъл концерт със собствена музика; по това време самият Хоровиц вече свирел негови пиеси. Малкият Володя останал омагьосан от музиката и изпълнението на Рахманинов – "той пееше с пианото през цялото време" – нещо, което не се променя до края на живота му близо осем десетилетия по-късно. Интересна подробност е, че Хоровиц за малко щял да се срещне с Рахманинов още тогава. Майка му била уредила великият композитор и пианист да прослуша детето-чудо в хотела си преди да напусне Киев, но когато семейство Хоровиц пристигнало, Рахманинов вече бил отпрашил в незнайна посока, по всяка вероятност не желаейки да се занимава с разни вундеркинди. Срещата трябвало да се отложи с около 15 години. Първата работа на Хоровиц след като стъпва на американска земя за дебюта си през 1928 г. е да се срещне с Рахманинов. Няколко дни по-късно в апартамента на композитора е сложено началото на най-важното приятелство в живота на Хоровиц, което остава непоклатимо до смъртта на Рахманинов 15 години по-късно. Въпреки твърденията на Володя, че между двамата нещата моментално се получили, началото може и да не е било чак толкова прелестно. Рахманинов бил сред публиката на вече описания американски дебют и няколко дни по-късно изпратил писмо-трепач: "Мистър Хоровиц, Вие спечелихте октавовото състезание. Никой никога не е свирил тези октави като Вас. Но аз няма да Ви поздравя, защото не беше музикално." Володя обаче не бил особено разтревожен и сметнал, че това няма да навреди на новото им приятелство. Както се оказало впоследствие, бил напълно прав, макар че от четирите Шопенови балади, които Хоровиц свирил няколко седмици по-късно в Карнеги хол, Рахманинов харесал само Първата. "В по-късни години струва ми се харесваше всичко, което свиря. Може би си промени мнението. А може би аз съзрях." чуди се Хоровиц по-късно.

Достатъчно е човек да хвърли едно ухо на записите на Хоровиц и Рахманинов, за да му стане ясно, че между двамата приятели няма как да е нямало купища творчески различия. Единственото общо между тях като пианисти всъщност е невероятната им техника. Въпреки странните си идеи за темпо понякога, като цяло стилът на Рахманинов е много по-дисциплиниран и по-малко импулсивен от този на Хоровиц. Ала нито тези различия, нито разликата от 30 години във възрастта е в състояние да хвърли каквато и да е сянка върху приятелството, което скоро приема облика – колкото и банално да звучи – на бащинска връзка. За Хоровиц Рахманинов остава не просто най-великият пианист и един от най-великите композитори, но преди всичко човек, с когото винаги може да поговори или да  помоли за съвет. Двамата често свирят заедно на две пиана – соната от Моцарт или клавирната транскрипция на "Симфоничните танци" от Рахманинов. За съжаление на следващите поколения нищо от това не е записано. По всяка вероятност кулминацията на тези взаимни изпълнения настъпва в прочутото мазе на небезизвестната фирма за пиана Steinway в Ню Йорк, когато двама изпълняват Третия концерт на Рахманинов. Хоровиц свири соловата партия на едното пиано, а композиторът оркестровата на другото.

Третият концерт всъщност е един от факторите, който най-силно ги свързва. Това е бил любимият концерт на Рахманинов, но с него той никога не е имал успеха на Хоровиц. Днес това е един от най-популярните клавирни концерти въобще и звучи абсурдно, че някога може да е бил пренебрегван от публика и изпълнители, но през 20-те години на миналия век нещата са стояли точно така. Никой не е направил повече за утвърждаването на Третия концерт на Рахманинов в стандартния репертоар от Владимир Хоровиц. С изключение на самия композитор, Володя е първият пианист, който включва концерта в собствения си репертоар. През 1930 г. той прави и първия запис на творбата – епохално събитие в историята на звукозаписа. Композиторът не веднъж е заявявал, че Третия му концерт принадлежи на Хоровиц. Широко известен е фактът, че след едно изпълнение в Холивуд през 1942-ра, Рахманинов се качил на сцената и заявил, че това е начинът, по който винаги е мечтаел да чуе изпълнен Третия си концерт. Хоровиц бил дълбоко развълнуван от постъпката, но по-късно казал, че композиторът просто е бил любезен и че той разбира се свирел собствения си концерт по-добре от него. Мнозина не биха се съгласили.

Рахманинов е и една от основните движещи сили за излизането на Хоровиц от тежките депресивни състояния, които стават причина за първото му оттегляне от концертната сцена между 1936-38 г. Хоровиц се възстановява в Швейцария и тъй като тогава Рахманинов живее наблизо, двамата прекарват заедно значително време увлечени в разговори за музика и изпълнения на две пиана. По онова време самият Рахманинов вече страда от рак, който ще го отведе в гроба няколко години по-късно, но не се уморява непрекъснато да окуражава приятеля си да се упражнява на пианото, да възвърне самочувствието си и в крайна сметка да възобнови кариерата си. По-късно в Америка Рахманинов сериозно говори за техен съвместен рецитал с музика за две пиана в Карнеги хол, но болестта му е твърде напреднала и концертът така и никога не се материализира. (Още една огромна загуба за бъдните поколения. Хоровиц и Рахманинов на две пиана! Какъв концерт е щял да бъде този! Особено записан...) Когато в началото на 1943 г. Хоровиц разбира, че Рахманинов е на смъртно легло, той прекратява всичките си концерти с изключение на един и веднага заминава за Лос Анджелес за последна среща с може би най-близкия човек в живота му. Рахманинов умира на 28 март 1943 г. Смъртта му оставя празнина в живота на Хоровиц, която никой така и не успява да запълни. В лицето на Рахманинов Володя загубва близък приятел, постоянен източник на вдъхновение, неуморен поддръжник и изключителен колега-пианист.

Единственият концерт, за който споменах, че Хоровиц не прекратява, е легендарното изпълнение на Първия концерт на Чайковски на 25 април 1943 г. в Карнеги хол излъчено по радиото, записано и по-късно издадено официално. Изпълнението е абсолютно невероятно и прави дори собствения студиен запис на Хоровиц от 1941-ва да изглежда постен. Интересно, но никога досега не ми беше хрумвало, че този концерт се е състоял само месец след смъртта на Рахманинов. Чудя се дали това няма нещо общо с маниакалното изпълнение на Хоровиц… Между другото, съпроводът е на Симфоничния оркестър на NBC под диригентството на Артуро Тосканини.

Артуро Тосканини (1867-1957) е още едно име от музикалната история на миналия (че и на по-миналия) век, което принуждава към респект примесен със страхопочитание. Започнал диригентската си кариера на 19 години, още преди да навърши 30 Тосканини вече бил дирижирал световните премиери на опери от ранга на "Палячи" на Леонкавало и "Бохеми" на Пучини. До края на близо 70(!)-годишната си кариера Тосканини се утвърждава не само като безапелационен авторитет по отношение на Верди (типично за италианец), но и като проникновен интерпретатор на Бетовен, Брамс и Вагнер (крайно нетипично за италианец, поне за онова време), с който всички останали трябва да се съобразяват. Тосканини е не само първият велик италианец на диригентския пулт, но и първият модерен диригент въвел невиждани дотогава стандарти за прецизност и стриктно придържане към партитурата, както и първият разбил изцяло немската хегемония на Вагнеровия фестивал в Байройт. Наред със стихийните си изпълнения и безбройните си записи, Тосканини е останал в историята и с легендарния си темперамент. Тежкò и горко на оркестъра, които имал нещастието да не оправдае надеждите за абсолютен перфекционизъм на маестрото. Следвали гръм и мълнии chez Тосканини, които покосявали наред, понякога директно с диригентската палка. Маниакален антифашист, думите на Тосканини по отношение на Рихард Щраус са прочути: "Пред композитора свалям шапка, пред човека си я слагам отново." Брилянтното чувство за хумор на италианския маестро се разкривало с пълна сила, когато бил в настроение за игра с трите си деца, което ще рече разяснения на Вагнеровата тетралогия "Пръстенът на нибелунга" или дискусия на тема "Италианска поезия". Каквито и ексцентричности да е имал Артуро Тосканини, малцина са тези, които някога са отричали диригентския му гений и тоталната му всеотдайност на музиката. Едва ли има по-добра илюстрация за тях от легендарните му думи за първата част на Бетовеновата Трета симфония "Еройка": "За някои това е Наполеон, за някои Хитлер, за някои Мусолини. За мен си е просто Allegro con brio". Нищо чудно, че Тосканини е бил един от идолите на самия Херберт фон Караян. Нищо чудно, че е бил и един от много малкото хора, към които Владимир Хоровиц изпитвал абсолютен респект и нескрито страхопочитание.

Въпреки че Тосканини не си падал особено по солисти, падал си достатъчно по Бетовен, за да включи в програмата си за 1933 г. неговия Пети клавирен концерт (ми бемол мажор, опус 73, с измисления от някой малоумник прякор "Императорски"). Асистентът му препоръчал Хоровиц и така двамата музиканти се срещнали за първи път. Явно са се харесали, тъй като до 1948-ма са изнесли не малко концерти заедно, макар и с доста ограничен репертоар – двата концерта на Брамс и Първия на Чайковски. Освен многобройните концертни и радио записи, съществуват и студийни такива на Чайковски и Втория на Брамс от началото на 40-те, но не е тук мястото да се занимаваме с тях. Спомените на Володя за великия италиански маестро, обаче, са донякъде противоречиви и объркващи. От една страна Хоровиц е един от много малкото музиканти, че и солисти даже, заявявали някога, че с Тосканини не се работело толкова трудно, както повечето хора си мислят, но от друга страна – в едно интервю за Times през 1975 г. – Хоровиц си признава, че винаги е отстъпвал, когато не е бил съгласен с някой детайл по интерпретацията. Тосканини бил не просто поредният упорит човек, който винаги мислел, че е прав. Той знаел, че е прав. Каквито и резерви да е имал Хоровиц за Тосканини като партньор на сцената обаче, те въобще не намалили възхищението му от великия диригент. Хоровиц бил особено впечатлен от репетициите, на които, вместо да спира на всеки няколко минути, Тосканини оставял оркестъра да изсвири докрай съответната част на произведението и после коригирал. Очевидно италианският маестро (също както Караян) е знаел това, за което казват, че било една от големите тайни на диригентската професия: големият диригент трябва да знае кога да не дирижира. Едва ли има нужда да се споменава, че Хоровиц, както мнозина други, често бил порядъчно екзалтиран от нечовешката енергия и емоционална дълбочина на повечето изпълнения на Тосканини, както и от невероятната му музикална памет. В Ню Йорк двамата прекарвали доста време заедно извън концертната зала, неуморно дискутирайки клавирните концерти на Моцарт, късните сонати на Бетовен или музиката на Рахманинов. Постепенно двамата велики музиканти станали кажи-речи приятели, макар че връзката им винаги е била много по-различна от топлото и сърдечно приятелство, което свързвало Хоровиц и Рахманинов. Несъмнено за подобряването на взаимоотношенията между Володя и Артуро значително допринесъл фактът, че по-малко от година след запознаването си двамата внезапно се оказали... роднини.

На 21 декември 1933 г. 30-годишният Владимир Хоровиц "изненадал всички, вероятно дори и себе си" (Шонберг) като се оженва за Ванда Тосканини, дъщеря на великия диригент. Двамата се срещат за първи път на парти в Ню Йорк предната година, където Ванда моментално се влюбва в звука, който Хоровиц изкарва от пианото, а по-късно и в самия него; или поне така разправя в по-късни години. Това "по-късно влюбване" е главно в Милано през 1933 г., където Хоровиц свири Втория на Брамс и Третия на Рахманинов в Скалата и в една вечер (!) – тест за издръжливост, който никога повече няма да повтори. Явно "заварката" между Володя и Ванда се получила, защото през октомври двамата вече били сгодени и мис Тосканини (все още) придружавала Хоровиц по време на турнето му в Англия. Веднага след него се състояла сватбата, която на теория била почти невъзможна, тъй като той бил евреин, а тя – католичка. (Не)официално обаче и двамата пет пари не давали за религии, църкви и прочие мозъчни промивки, така че скромна церемонийка в Миланското кметство свършила работа. Меденият месец се наложило да бъде сведен до два дена, тъй като на 24 декември Хоровиц свирел Петия концерт на Бетовен в парижката Salle Pleyel със самия Алфред Корто на диригентския пулт.

Първото нещо за брака между Владимир Хоровиц и Ванда Тосканини, което задължително трябва да се отбележи е, че така и никога не е последван от развод. Въпреки всичките слухове за кавги и разправии през годините, както и една семейна трагедия, Володя и Ванда остават заедно до смъртта на пианиста, почти 56 години след брака им. С изключение на един период от около четири от тези години, между 1949-та и 1953-та, двамата живеят заедно. Дори и най-противно клюкарските езици през късните години на брака им са принудени да признаят, че колкото и да не могат да се гледат понякога, в крайна сметка двамата не могат един без друг. Това не е малко. Още през 1933 г. се зараждат първите теории какво стои зад този на пръв поглед странен съюз. Брак по сметка казват някои. Ако това наистина е било така, значи Хоровиц е бил по-интелигентен човек, отколкото някога съм смятал. Артистична снобария par excellence, казват други: Хоровиц бил далеч по-щастлив да е зет на Артуро, отколкото съпруг на Ванда; в артистично отношение Тосканини е дяволски солидна фамилия. Възможно е. (Голяма работа!) Истина е, че през 1933-та вечно затвореният и срамежлив Хоровиц, очевидно наслаждаващ се на живота, но винаги пазещ околните на дистанция, е изглеждал като типичния ерген и никой дори не е предполагал, че той въобще някога ще се ожени, още повече като се има предвид активната му концертна кариера и масовата истерия около всеки негов концерт. Кой знае дали Володя наистина не е изненадал и самия себе си с този брак, както почти на шега отбелязва Харолд Шонберг.

(Понеже знам колко невероятно перверзни същества са повечето хора, както и че това, което най-много ги интересува за великите хора, е тяхната сексуална ориентация, тук отварям една палава скобка. В биографията на Харолд Шонберг предполагаемата хомосексуална ориентация на Хоровиц се споменава – два пъти с по два реда – като добре известен факт, с който не е необходимо въобще да се занимава човек. Похвално! И точка по въпроса. А що се отнася до прочутите думи на Хоровиц, че има три вида пианисти: евреи, хомосексуалисти и лоши пианисти, те въобще не се споменават. Един Господ знае дали Хоровиц някога е казал подобно нещо, но не бих се учудил. Особено в късните си години Хоровиц не е като да е бил съвсем без чувство за хумор, макар че определено никога не е бил хуморист и бохем от ранга на Артур Рубинщайн. Така или иначе, никога не съм можел да разбера страстта на обикновените хора да знаят в изчерпателно-порнографски детайли интимния живот на великите. Затова тук затварям палавата скобка окончателно.)

Нека сега да оставим Володя за малко и да се обърнем към Ванда – впечатляваща дама, която заслужава поне малко от нашето внимание. През годините тя е придобила славата на човек с топлотата на айсберг и не веднъж е било намеквано по особено осезателен начин че освен деца, може да ражда и кученца. Ако Хоровиц винаги е всявал страхопочитание със смазващия звук на изпълненията си, то Ванда винаги – или най-малко в късните години на брака им – го е правела с леден поглед и саркастичен език. Най-вероятно обаче, както в повечето подобни случаи, външната непроницаемост е само маска прикриваща вътрешна уязвимост и чувствителност, каквито повечето на пръв поглед уязвими и чувствителни хора просто не притежават. Филмът "Последният романтик" (The Last Romantic), заснет в дома на семейство Хоровиц в Ню Йорк през 1985 г. и представляващ интересна комбинация от изпълнения на пианиста с разкази за живота му, е истинско откровение по отношение на Ванда. Не знам дали тази жена някога е била влюбена във човека Володя, но дори след 50 години брак е очевидно, че тя все още е влюбена в пианиста Хоровиц. По време на някои от изпълненията във филма човек може да види как толкова строгите и непроницаеми черти на Ванда буквално се размекват от музиката. Освен това, филмът демонстрира и невероятно чувство за хумор, което никой не би предположил, че се крие зад лице по-безизразно и от сфинкс. Ванда (показвайки нейна снимка на младини с баща й): "Виждате ли? Имаме един и същ профил. Но приликите свършват дотук. Той взе таланта, за мен остана само профила." Ако се опита човек да се постави на мястото на Ванда Тосканини-Хоровиц, няма как да не го хване страх – дъщеря на най-великия диригент от първата половина на XX в. (че и на целия, според някои) и съпруга най-великия пианист от втората половина на ХХ в. (че и на целия, според мнозина). Едва ли някой някога е давал пукната пара за самата Ванда. Това не ще да е било лесно. Не знам що за човек е била, но със сигурсност знам, че е била забележителна жена.

Може би едно от нещата, които свързват най-много Володя и Ванда през годините е фактът, че двамата са невероятен бизнес тийм. Когато дойде време за турне из Щатите, никой – ама наистина абсолютно никой – няма по-колосални познания за всички най-важни концертни зали в Америка: седящи места, правостоящи места, акустика, цени на билетите и т. н., и т. н. Професионални мениджъри, които цял живот с това се занимават, са оставали потресени от енциклопедичните познания на семейство Хоровиц в областта. Друга съществена прилика между Володя и Ванда е, че и двамата са били наистина много лоши родители. Историята на дъщеря им Соня е слабоизвестна и заслужава да бъде разказана въпреки трагичния си край.

Веднага след раждането на Соня Тосканини-Хоровиц на 2 октомври 1934 г. родителите й предприели всички необходими мерки, за да й създадат проблематично детство гарантиращо психологически проблеми впоследствие. Баща й бил световно известен пианист, който не се прибирал у дома и почти не я виждал; майка й определено предпочитала него пред нея. Всъщност, трудно въобще може да се говори за "дом". Соня прекарва първите пет години от живота си в Милано с детегледачка и откъслечни визити от страна на родителите си, които по това време живеят в Швейцария, където Хоровиц се възстановява от депресивните състояния довели до оттеглянето му от концертната сцена в периода 1936-38 г. Малко след избухването на Втората Световна война цялото семейство се премества в Америка, но там живее ту в един хотел, ту в друг. Соня израства без никаква реална почва под краката си, без никаква сигурност в собствената си личност. Според всички сведения на съвременници Соня била изключително интелигентно и преждевременно съзряло дете с талант в поне няколко области на изкуството. Липсвало й обаче това, без което и най-големият талант е напълно безполезен. Характер. С каквото и да се захванела – пиано, поезия, живопис – Соня не издържала дълго и го зарязвала. За всеобща изненада най-привързан към нея бил не някой друг, а самият Артуро Тосканини – крайно необичайно амплоа за великия диригент. Двамата даже се появяват на корицата на Life веднъж. С оглед на разпокъсаното си детство и епизодичните грижи от страна на родителите й, ако въобще може да се говори за такива, едва ли е особено чудно, че Соня се развива в проблематичен тийнейджър, който непрекъснато се кара с майка си и баща си, използвайки не особено подходящ език за възрастта си. Водят я на психиатър, който я праща в някакво тотално извратено училище в покрайнините на Ню Йорк, което действало на принципа на Американската република: с президент, вице-президент, конгрес, право на глас. Оказва се поредната катастрофа. Минавайки през задълбочени религиозни учения и социален активизъм, на около 20 години Соня решава, че не иска да живее повече в Щатите. Където и да се установи обаче – Париж, Израел, Италия, Швейцария – Соня си остава едно самотно и объркано дете, което не може нито да се задържи на някаква работа, нито да се сприятели за дълго с когото и да било. Отвреме-навреме се връща за кратко в Америка и живее с родителите си, които обаче за нея са практически чужди хора. От интервюта става ясно, че Хоровиц и Ванда отлично са осъзнавали проблемите в отношенията с дъщеря им, но просто не са знаели как да се справят с тях. "Тя беше странно дете и аз не я разбирах. Може би не бях особено добър баща.", заявява веднъж Хоровиц в разговор с Харолд Шонберг. На свой приятел в Женева Соня доверява, че основният проблем е баща й, когото тя обича, но който непрекъснато я отблъсква и през всичките тези години така и никога не показал какъвто и да е зачатък на любов към нея. На 10 януари 1975 г. Соня Тосканини-Хоровиц е открита мъртва в апартамента си в Женева, очевидно от свръхдоза приспивателни. Инцидент или самоубийство? Никой никога не успява да отговори задоволително на този въпрос.

Владимир Хоровиц като характер винаги е бил точно копие на изпълненията си на рояла. Това не е никак чудно. Именно пълното сливане на личността с изкуството му е факторът, който винаги е правел интерпретациите на Хоровиц наистина уникални. Сложен и противоречив човек, страдащ от непрекъснати и рязко контрастиращи смени на настроението. Всеизвестен денди още от най-ранните си години, Хоровиц навсякъде се появявал в елегантни костюми по последна мода, в по-късните години на живота си почти неизменно с папийонка. Впрочем, от 50-те години насам бил страстен колекционер на папийонки, към края на живота му вече бил събрал около 600. Изключително нощна птица, Хоровиц рядко си лягал преди 1 часа след полунощ и още по-рядко ставал преди 11 часа предиобяд. Изключителен шахматист и талантлив играч на канаста, любител на борба, бокс, бейзбол и баскетбол по телевизията. Легендарен кино маниак. Едва ли някой някога е изгледал повече долнопробни уестърни и гангстерски епоси из американските киносалони през 30-те и 40-те години от Владимир Хоровиц. Едно от най-важните събития в живота му по-късно е въвеждането в ежедневието на видеото и видеокасетата – първото и солидно количество от второто неизменно пътуват с него на турне през 70-те и 80-те, когато развил особен афинитет към екшъни и научна фантастика. "Терминатор", казват, бил един от любимите му филми. Така и никога не се научил да кара кола. Твърде трудно за него; къде-къде го по-лесно било да свири октавите в Първия концерт на Чайковски. Почти изключително непушач и въздържател; срамежлив, затворен, дистанциран и скъп на думи човек, традиционно избягващ публичност – поне през по-голямата част от живота си. Някъде в началото на 70-те години, по един Господ знае какви причини, Хоровиц се променил драстично в това отношение и започнал да се забавлява все повече и повече с журналисти, интервюта, пресконференции и пр. щуротии, даже да се изживява като остроумен и забавен man of the world в стила на Артур Рубинщайн. Някои смятат, че това поведение до голяма степен било отговорно за разрушаване на част от мистичната аура, която дотогава винаги царяла около личността на Хоровиц, който в крайна сметка никога не е бил Артур Рубинщайн – поне по отношение на светската виртуозност и артистичност. Може и да има нещо вярно в това, но Хоровиц не бил съвсем неспособен на остроумен и пиперлив отговор. По време на концертите си в Лондон през 1982 г., докато излизал от колата си пред залата, един журналист се провикнал: "Защото идвате в Лондон?", при което Хоровиц моментално отвърнал: "Трябва да си роден тук ли?". В края на 1977 г. Майк Уолъс от ултрахипермегапопулярното в Америка шоу 60 minutes интервюирал Хоровиц и Ванда в дома им в Ню Йорк по случай предстоящия Златен юбилей от Американския дебют на Хоровиц през 1928 г. Интервюто е зверски забавно и показва Хоровиц в рядко купонджийско настроение, но според някои подобно поведение е срамно за артист от неговия ранг, тъй като не го представя в особено интелектуална светлина. За щастие интелектът съвсем не е необходимо условие за наличието на гений. Даже не съм сигурен дали такова условие не е именно липсата на някакъв по-напреднал интелект, но това вече е съсвем друга история.

Майк Уолъс: Маестро, кажи ми сега нещо. 50-годишнина. Край. После какво?
Владимир Хоровиц: После ще отида в Япония. Или в Европа.
Майк Уолъс: Значи нямаш абсолютно никакви планове да се пенсионираш?
Владимир Хоровиц: О, Боже, не!

Действително Владимир Хоровиц никога не се е пенсионирал официално от концертната сцена, никога не е "окачвал пианото на пирона", тъй да се каже. Четири пъти обаче го е правил временно, макар че навремето всеки един от тях е изглеждал като постоянно оттегляне. От впечатляващите 67 години (1920-87), които концертната кариера на Хоровиц обхваща, около 20 съставляват четирите му прочути оттегляния от сцената, през които Володя не е изнасял никакви концерти: 1936-38-ма, 1953-65-та, 1969-74-та и 1983-85 г. Причините за тези толкова характерни "Хоровицовски" феномени винаги са били здравословни и макар че физически проблеми никога не са му липсвали (апендисит, флебит, колит), те никога не са били основната причина. Истината е, че през абсолютно цялата си кариера на пианист-виртуоз Хоровиц непрекъснато е страдал от съмнения за собствената си позиция сред колегите си; съмнения, които нерядко прераствали в тежки депресивни състояния, стигащи до тотално отчаяние несъвместимо с какъвто и да е концертен график. През целия си живот Хоровиц е бил между чука и наковалнята – феноменалната, неизменно наелектризираща до степен на истерия, виртуозност от една страна и музикалната стойност от друга. Хоровиц тряба често да си е задавал въпроси от сорта на: "Какво съм аз? Просто пианист изпълняващ евтини виртуозни трикове за вулгарното забавление на тълпата? Или истински музикант, артист, способен на задълбочена интерпретация, която означава толкова много повече от едната виртуозност?" Още от края на 20-те години публикава го обожава – независимо къде, какво и как свири – и това не се променя до края на 80-те. Винаги обаче се намират и критици, и колеги, които  дълбоко се съмняват в качествата на Хоровиц като музикант и неговото място в артистичния пантеон на клавирното изкуство; дори най-върлите му противници никога не са се съмнявали в невероятната му техника. Понякога обаче, изглежда, психическият срив в главата на Хоровиц идвал не отвън, а отвътре. Като първия път.

В средата на 30-те години Хоровиц има всичко: обожанието на публика и критика, абсолютния респект на колегите си по клавиатура, безброй ангажименти, пари, слава, семейство. Въпреки това обаче внезапно го обземат съмнения в прогреса му като артист; брилянтната техника започва да му се струва празна работа и Хоровиц губи всякакъв интерес към музиката, която свири по концерти; за отрицателно време намразва себе си, след което идва неизбежният психологически крах. Интересно е да си спомним, че през абсолютно същия мрачен период преминава и младият Ференц Лист малко повече от 100 години по-рано. Още по-интересно е да се спекулира дали при Хоровиц позицията му на съпруг и баща не играе някаква роля, но това е може би не особено вероятно. Каквото и да е ставало в главата на Хоровиц, през 1936 г. той напуска сцената и заминава за Швейцария, за да се възстанови. "Когато си далеч от публиката и не свириш, имаш време на мислиш", спомня си Володя много години по-късно. Ванда, Соня, Серкин и най-вече Рахманинов имат основна заслуга за излизането му от първата черна дупка в живота му. Посещава няколко лечебни курорта, както и концерти на Тосканини в Залцбург, където италианският маестро го измерва с поглед и отсича: "Нищо му няма! Просто е луд." Докато Хоровиц живее тихо и уединено, опитвайки се да се справи с демоните в главата си, по света плъзват слухове, кой от кой по-невероятни: Хоровиц смъртно болен, Хоровиц в санаториум, Хоровиц в лудница, Хоровиц мъртъв. Не, няма майтап за последното. Докато релаксира в Гщаад, и в компанията на Милщайн, Хоровиц има рядкото удоволствие да чуе по радиото, че току-що е починал в Париж, при което автоматично, но напълно ненужно, заявява: "Това не е вярно!", след което веднага добавя: "Но какво хубава публичност!" На другия ден Хоровиц има още по-рядкото удоволствие да прочете собствения си некролог по вестниците. Няколко седмици по-късно се връща тихо на сцената – благотворителен концерт в Цюрих на 26 септември 1938 г. – след което следва грандиозно турне, чиято кулминация са Париж и Лондон. Критиците се надпреварват да хвалят "Новия Хоровиц", който очевидно бил съзрял по време на почивката си. Но те критиците си пеят тази песен след всяко завръщане на Хоровиц.

Следват петнадесет години на френетична концертна дейност в цяла Америка, и чат-пат Европа, Канада и дори Куба, както и безброй записи. Всичко върви прекрасно до началото на 50-те години, когато старата история се повтаря едно към едно: Хоровиц е тотално отегчен с безкрайната поредица хотели, зали, тълпи; отегчен най-вече със себе си може би. Отново започва да го дълбае отвътре съмнението, че свири твърде много твърде виртуозни пиеси. Резултатът е, разбира се, пълно отегляне от сцената и фактът, че в по-късни години, с изключение на "Кармен вариациите", Хоровиц никога повече не свири пред публика виртуозните си преработки/транскрипции. The Stars and Stripes Forever, Втората унгарска рапсодия на Лист, "Ракоци марш", "Картините" на Мусоргски, "Сватбеният марш" на Менделсон-Лист-Хоровиц – всички остават безвъзвратно в историята, за щастие записани за бъдните поколения в целия им блясък. Днес има предостатъчно записи, които да докажат, че страховете на Хоровиц са били напълно неоснователни – първо, дори и най-зверски виртуозните му изпълнения винаги са изключително музикални и никога не преминават в безмозъчно блъскане; и второ, те неизменно окупират минимална част от рециталите му, обикновено самия край. "Аз не виждам нищо лошо в това да се хапне нещо сладко след основното ястие", както веднъж очарователно се изразява за концертите и бисовете легендарният Джордж Болет, един клавирен гений напълно в категорията на Володя. Така или иначе, крайният резултат при Хоровиц е изчезване от концертния подиум в началото на 1953 г. И този път работата е сериозна – 12 години!

През цялото това време Хоровиц го кара по-полека, разбира се, но в никакъв случай не стои със скръстени ръце. Отдава се на музикални проекти свързани с изучаване на не особено популярната тогава (пък и до днес) музика на Доменико Скарлати и Муцио Клементи. Записва активно за две различни компании – RCA и Columbia – освен прочутите му плочи с вече споменатите Скарлати и Клементи, на бял свят се появяват още доста записи на музика от Бетовен, Скрябин, Шопен. Занимава се дори с даване на уроци на изключително талантливи младежи в апартамента си на 14-та и 98-ма улица в Ню Йорк. В крайна сметка обаче копнежът по сцената надделява, не на последно място защото се появява цяло младо поколение пианисти, които никога не са чували легендарния Хоровиц на живо. Тъй като нищо не е по-мимолетно от славата, а пианистична слава се прави с концерти, не със записи, към средата на 60-те на Хоровиц се гледа като на легенда, разбира се, но и като на музеен експонат. Никой дори не предполага какво се готви. Свръхсекретно Володя се прокрадва в прочутото мазе на Steinway в Ню Норк и си избира нов роял, който отсега нататък се запазва само и единствено за него. Макар че концертът е насрочен за 9 май 1965 г., Хоровиц репетира усилено още от началото на януари. Въпреки всички мерки за секретност, безценната информация изтича и на 14 март се появява съобщение в Herald Tribune, че Владимир Хоровиц репетирал в Карнеги хол и планирал завръщане на сцената. След кратка вестникарска схватка, няколко дни по-късно на страниците на Times се появява официалното съобщение и предизвиква невиждана и нечувана дотогава истерия, която отеква чак до Япония и Европа. Историческото завръщане на Хоровиц в Карнеги хол се превръща в най-горещия билет, който Ню Йорк е виждал през 60-те години, ако не и въобще. Самите билети са пуснати в продажба на 26 април, когато обстановката пред залата вече подозрително прилича на военен лагер – някои са пристигнали два дена по-рано, болшинството са нощували на улицата. За награда всички получават кафе от Ванда, което също е надлежно отразено в пресата. (И което ще се повтаря на всеки бъдещ концерт на Володя в прочутата зала.) Въпреки разни шашми и злоупотреби с билетите, нито едно място не остава непродадено и в деня на концерта Карнеги хол е претъпкана. Входът на залата отвън, където се очаква да пристигне легендарният артист, също е тъпкан с народ: репортери, фотографи, телевизионни екипи, големци от ръководството. Всички чакат Хоровиц. Само че него никакъв го няма. Концертът е насрочен за 15:30 часа, а вече минава три. Три и десет. Три и двайсет. Ни Хоровиц, ни дявол. Големците започват да разменят разтревожени погледи и да се чудят дали Володя не е напълнил гащите и в последния момент да е отложил историческото си завръщане за неопределено време в бъдещето. Не. Имало задръстване, обяснява самият Володя – акостирал пред залата в 15:25 часа за концерта си в 15:30. Моментално е набутан в гримьорната, а оттам е избутан – почти буквално – на сцената, където "Аз съм генерал. Клавишите са моите войници и аз трябва да ги командвам." Останалото, както казват, е история. Програмата и записите на този най-легендарен от всички легендарни концерти ще бъдат разгледани подробно във II част.

Третото оттегляне на Хоровиц от сцената настъпва четири години след историческото му завръщане от второто. И то не било никак кратко – почти пет години. Причините за него обаче са доста мъгливи. Годините между 1965-та и 1969-та са изпълнени с множество концерти, от които съществуват достатъчно записи, за да няма съмнение, че Хоровиц е във върхова форма. През 1968-ма се осъществява и първата му поява по телевизията, известна днес като "Легендарния телевизионен концерт", издаден от Sony Classical на компактдиск, но не и на DVD – грандиозен срам, който не му е тук мястото да обсъждаме. Най-вероятната теория за третото бягство от сцената на Хоровиц звучи донякъде абсурдно, но нищо чудно да е вярна – отрицателен критицизъм. През октомври 1969 г. Хоровиц изнесъл рецитал в Бостън с програма от Хайдн, Шопен, Скрябин и Лист (както и Дебюси, Шуман и Рахманинов на бис), който имал обичайния си истеричен успех с публиката. Ала Майкъл Стейнбърг от Бостънския Globe дебнел в засада. След хвалби по отношение на техниката, Майки разкатал от бой всеки елемент от интерпретацията на Хоровиц. Възможно ли е Володя да е постъпил по толкова детински начин, че да духне от сцената за пет години само заради едно ревю? Постъпката е идиотска, разбира се, но не и кой знае колко нечовешка; още повече, че инфантилизми в късните години на Хоровиц не е като да не се срещат. Освен това, припомнят по-паметливите, предишното оттегляне на Хоровиц през 1953 г., случайно или не, също е свързано с отрицателен критицизъм. (Тогава Хоровиц е линчуван в пресата заради скандално романтичната си интерпретация на Шубертовата соната в си бемол мажор, тъй като – разбира се, всички го знаят това – Владимир Хоровиц не е изтъкнат интерпретатор на Шуберт.) Що се отнася до Бостънския случай, единственото обяснение идва от Ванда и е меко казано неубедително. След като категорично отрича теорията "ревю-обида", Ванда заявява, че в Бостън Хоровиц бил "слънчасал" и се разболял. Бая солидно ще да е било това слънчасване, за да го извади от строя за цели пет години. Така или иначе, до май 1974 г. Володя не изнася нито един публичен концерт. През това време прави редица записи за Columbia и следи как техните продажби яко намаляват с изчезването му от сцената. Същото следят и шефовете на Columbia, което в крайна сметка става причина за смяна на компанията.

Поредното завръщана на Хоровиц на сцената започва достатъчно добре. В края на 70-те вече прехвърлилият 70-те Володя все още е способен на изключителни постижения, като например да върне в репертоара си една толкова предизвикателна творба като Сонатата на Лист, която на всичкото отгоре не е свирил пред публика от четвърт век. Тонрежисьорите на RCA го следват плътно по петите на маратонските му турнета из цяла Америка и записват доста феноменални изпълнения за бъдещите поколения. По това време Хоровиц е достатъчно легендарен, за да може да си позволи да пътува в грандиозен стил като звездите от края на по-миналия и началото на миналия век. В края на 70-те Хоровиц на турне си е цяла процесия: като започнеш от неговия личен роял Steinway, който пътува навсякъде с него, и стигнеш до антураж, на който и аристократите биха завидяли, включващ жена му, личния му камериер, секретаря му, акордьор, тонрежисьори и, разбира се, готвач обучен специално как се готви писия за Хоровиц. Кулминацията на тези години е "Златният" му юбилей – 50 години от американския дебют – отпразнуван с Третия концерт на Рахманинов в Карнеги хол на 8 януари 1978 г. с Ню Йоркската филхармония под палката на Ойген Орманди (записвал същия концерт с композитора преди близо 40 години). Това е първата поява на Хоровиц с оркестър от 25 години; по-късно през същата година тя е увековечена и на видео, макар и със Зубин Мета на диригентския пулт. В началото на 80-те обаче нещата тръгват на зле. През май 1982 г. Хоровиц изнася първия си концерт в Лондон от близо 31 години насам, който е по покана на Чарлз и Даяна, както и истински фурор какъвто Royal Festival Hall и британската музикална критика скоро не са виждали. Но следящите отблизо кариерата на Хоровиц забелязват твърде осезаема дегенерация на изпълненията му. За това си има причини. Ако ви е попадал нейде из виртуалното пространство Лондонския концерт на видео (неиздаван на DVD!), озаглавен просто Horowitz in London, сигурно ви е направило впечатление колко зле изглежда Володя – уморен, едвам влачещ се и очевидно неадекватен. Човек би се изкушил да каже, че е дрогиран и в интересен на истината това е точно така. В началото на 80-те Хоровиц изпада в може би най-тежката депресия в живота си и започва лечение с антидепресанти, чийто единствен ефект е да съсипят почти напълно способността му да свири пред публика. Цяло чудо е, че в Лондон Хоровиц въобще има сили да изсвири докрая програма, включваща толкова предизвикателни творби като Първата балада и Полонез-фантазия на Шопен, както и Втората соната на Рахманинов. За съжаление Володя има неразумието да продължи с американско турне и два концерта в Япония през 1983 г. Широкоизвестно е описанието на Ванда на двата концерта в Токио през юни 1983-та като "погребение". От легендарната техника на Хоровиц не е останало почти нищо; някогашният клавирен титан се е превърнал в немощен старец с треперещи ръци и слаба памет. Японската критика е безмилостна. Хоровиц заявява, че повече никога няма да свири пред публика и по всичко изглежда, че това е краят.

Все пак не – не е краят. В края на 1983 г. обаче изглежда, че е. Присъствалите на партито по случай 80-тия рожден ден на Хоровиц си спомнят един съсухрен старец, седящ кротко дивана, почти не отронващ дума, очевидно загубил всякаква връзка със света около него. Всеки, който го е видял тогава, е бил напълно сигурен, че Владимир Хоровиц никога повече няма да накара пианото да запее. Володя обаче твърдо доказва, че на този свят чудеса съществуват. Около година и половина нищо не се чува откъм апартамента на семейство Хоровиц в Ню Йорк. В началото на 1985 г., буквално от нищото, Володя отново се появява на “сцената”, макар и все още само в преносен смисъл. Никоя от старите му компании не иска да рискува с 81-годишен дядка, който уж току-що се бил възстановил. Deutsche Grammophon (DG) поема риска и едва ли в прочутата немска компания са съжалявали по-късно за това. Хоровиц посещава любимото си Ню Йоркско мазе, това на Steinway разбира се, изпробва някой и друг роял и простичко заявява: "Все още мога да свиря. Това е най-важното." Кариерата на Хоровиц за DG започва със заснемането на The Last Romantic, който безусловно показва, че в стария Володя все още има доста хляб. До края на живота си Хоровиц записва пет диска за DG, които са сред най-великолепните в цялата му дискография. Той е достатъчно интелигентен да знае, че старата виртуозност никога няма да се върне и репертоарът трябва да се подбира внимателно. Музиката на Моцарт става централна в него и за последните четири години от живота си Хоровиц записва три пъти повече Моцарт отколкото за половин век преди това. Но дори и над 80-годишния "дядка" е способен отвреме-навреме на технически фойерверки почти като едно време. Най-невероятното постижение на Володя от последните му години обаче е завръщането му на концертната сцена, при това в най-големите европейски столици, които му предлагат най-великолепните си зали. Преди смъртта да лиши света от вероятно най-уникалния пианист в неговата история, Милано, Париж, Амстердам, Виена и Берлин имат възможност да почувстват още веднъж магията наречена Хоровиц. Последният си концерт изнася на 21 юни 1987 г. в Хамбург. Какво се е случило през 1984 г., за да може този просто невероятен ренесанс да се осъществи си остава мистерия и до днес. Вероятно единственият човек с отговор на този въпрос е Джулиана Лопес – довереник, близък приятел на Володя и по всяка вероятност главният "виновник" за негово възкресение, още повече като се има предвид, че началото на 80-те бележат един от най-тежките периоди в отношенията между Хоровиц и Ванда. Мисис Лопес обаче никога не дава дори едно интервю, нито се съгласява да разговаря неофициално по темата с когото и да било.

Несъмнено върховият момент в кариерата на Хоровиц през 80-те, може би най-важният момент в целия му живот, е посещението в СССР през 1986 г. – почти 61 години след като го е напуснал. Хоровиц не веднъж е заявявал, че никога няма да се върне в родината си и е имал основателни причини за това. Не е широко известен фактът, че прз 1935 г. Самуел Хоровиц успява да получи разрешение от властите и да посети сина си, който тогава живее в Париж и е на върха на славата си. Малко след като се връща в СССР Самуел, несъмнено завинаги морално покварен от капитализма на Запада, е арестуван и без много церемонии – камо ли някакво обяснение – е изпратен в ГУЛАГ, където умира няколко години по-късно. Геня го посещава веднъж там, но Самуел е в толкова окаяно състояние, че не познава дори собствената си дъщеря. Също слабо известен факт е, че през 1975 г. Хоровиц се опитва да осигури виза за Геня и да уреди нейно посещение в Америка, но Съветското посолство отказва всякакво съдействие. Но през 80-те Горбачов, Перестройката и срещите с Рейгън променят нещата коренно. Хоровиц всъщност заминава за Съветския Съюз като посланник за мир и по програмата за културен обмен подписана от Горбачов и Рейгън. След като всички необходими формалности на най-високо държавно ниво са приключени, великият пианист има възможност да посети родината си още веднъж преди да умре. На афиша е изписано "Владимир Хоровиц (САЩ)", но всички в Москва и Ленинград, където Володя изнася два днес легендарни рецитала, знаят, че той е "тяхно момче". Освен това посещава къщата на Чайковски и разговаря с дъщерята на Скрябин. Компактдискът и DVD-то Horowitz in Moscow се превръщат в някои от най-успешните, които светът на класическата музика някога е виждал.

Последният запис на Хоровиц е за Sony Classical. Той е направен през октомври и ноември 1989 г. и по-късно е издаден под името The Last Recording. В много отношения дискът е уникален, най-малкото защото абсолютно всички пиеси в него Хоровиц записва за първи път в живота си – на 86-годишна възраст! Последната от шестте звукозаписни сесии се състоява на 1 ноември 1989 г. Четири дни по-късно Хоровиц е мъртъв. Смъртта му настъпва внезапно, без каквито и да е предизвестия с изключение на леко неразположение предните няколко дни. Иначе Хоровиц бил необичайно жизнен и пълен с енергия по време на записите за последния си диск, последната пиеса от който подхожда почти зловещо на случая – "Смъртта на Изолда" (Isoldes Liebestod) из "Тристан и Изолда" от Вагнер в клавирна транскрипция на Лист. Хоровиц очаквал с нетърпение посещение на "Травиата" от Верди в Миланската Скала под палката на Карлос Клайбер на 5 декември, в средата на месеца имал планирани рецитали в Берлин и Хамбург. Не било писано.

Така преминава страшната царска слава. Всички сме гости на този свят за много кратко и си отиваме от него твърде безследно. Какво е оставил след себе си Владимир Хоровиц ще се опитам да ви разкажа във втората част на това писание, което не претендира за нищо освен да е скромен трибют на Володя – един велик артист, но преди всичко една изключителна и неповторима личност. Ако мога да парафразирам прочутата оценка за двубоя между Лист и Талберг през XIX в., бих казал, че на този свят има много велики пианисти, но Владимир Хоровиц винаги ще остане единственият.



Александър Арсов, 2009/10 г.

No comments:

Post a Comment