Monday, 30 June 2014

Antony and Cleopatra on the Screen: Heston-Neil (1972), Johnson-Suzman (1974), Blakely-Lapotaire (1981)

Charlton Heston – Antony
Hildegard Neil – Cleopatra
Eric Porter – Enobarbus
John Castle – Octavius Caesar
Jane Lapotaire – Charmian

Adapted by Federico De Urrutia and Charlton Heston.
Directed by Charlton Heston.
Colour. 148 min / 123 min (abridged).

This is Charlton Heston's one-man show. Judah Ben-Hur is not just Antony here, but director and co-screenwriter as well. It is a fine movie worth seeing multiple times. The rumour has it that it was a labour of love; and it shows. All the same, I’m not sure it has a place in the front rank of Shakespearean adaptations for the screen.

Visually, the movie is a splendid exotic extravaganza. Sets and costumes are lavish almost to the point of ostentation, there are plenty of breathtakingly spacious outdoor scenes, the battles are as epic as they come. In short, an honest attempt to outdo the Taylor-Burton epic with some 30 times smaller budget. The significant difference – the enormous difference – is that the earlier movie has nothing to do with Shakespeare. It uses completely different plot and dialogue. That’s why it’s better.

When it comes to modern adaptations of Shakespeare for the screen, there is a glaring contradiction that few movies manage to escape. The greatest glory of the Bard is not the action, the sets or the costumes. It is, of course, the language. Unfortunately, it is not a language that lends itself easily to visual treatment in the Hollywood-style. It is commendable to make Shakespeare’s plays more dynamic and visually appealing. The question is how to do this without losing an essential part of their greatness. Merciless abridgments, simplifications and re-arrangements are often excused with the idiotic argument that, had he lived today, Shakespeare would have done it himself. No doubt. He would have done it all right. And he would have been a lesser Shakespeare.

Caesar's Power.

"Give me to drink mandragora".
Iras and Mardian.

This adaptation is rather a mixed bag. It has some nice original touches, for example the first meeting between Antony and Octavius is suggestively coupled with gladiatorial combat, the opening lines are put in Enobarbus' mouth, the role of Proculeius is greatly expanded, some minor characters are omitted, others are merged. There is very little additional or modernized dialogue (e.g. “the abstract of all faults” becomes “the sum of all faults”). Some scenes benefit from imaginative interpretation of the original, for example when Antony overhears Enobarbus’ famous description of “The barge she sat in” or when the hapless messenger lies to Cleo about Octavia’s looks guided by the surreptitious hints of Alexas and Charmian. The drinking party on Pompey’s galley features a hilarious parody of Tony and Cleo. So far, so good. On the other hand, the cuts are more than substantial and much to disadvantage of both the poetry and the characters. For example, Cleo's sarcastic reference to the Roman messengers in the first scene is entirely missing, and so are the little episode with her treasurer in the last scene (always cut, alas) and Antony’s anguished speech after Actium (“I have fled myself”). Usually the cutting is much subtler than that; single lines and even words are omitted. But it’s there. Virtually all scenes are, if not ruthlessly butchered, at least to some extent de-Shakespearized.

(Speaking of cuts, one must be very careful because the movie seems to exist in several very different versions. I first saw some Spanish DVD which was only 123 minutes long, but later got hold of another version – 25 minutes longer! So the appalling cuts may not always be thanks to Heston and co. If IMDb is to be believed, the longest runtime of the movie is 160 minutes. But since the mecca of movie statistics does not mention the 123-minutes version, and I guarantee it exists, I am not sure it can be trusted. The shortest version is the butchery to end all butcheries indeed! It omits completely even the meeting between Cleo and Caesar at the end! Nowhere on the cover will you find even the slightest indication that this is an abridged version!)

Charlton Heston as Antony.
Hildegard Neil as Cleopatra.
"Speak not to us".
                                       "Fortune knows
We scorn her most when she offers blows."

I'm no great fan of Charlton Heston, but I like him well enough to appreciate his performance here. I don't know why reviewers often denounce him as hammy. Now and then, he is, of course, but Heston’s ham, like Olivier’s, is seldom applied without good reason. Besides, there is a good deal of ham (and some eggs as well) in Antony, isn't there? I enjoy Heston's roaring "Let Rome in Tiber melt!", accompanied with his tearing a pearl necklace, and the generally macho Antony he presents. No whining exercises of self-pity here. On the whole, Heston is consistent, convincing and sometimes even moving. In any case, he does a much better job than Hildegard Neil as Cleopatra. She alternates between vapid and histrionic moments, mechanically chanting her lines all the time, exuding not a trace of the sensual charm that must be part and parcel of Cleo. She reminds me, not of the Queen of Egypt, but of a spoiled schoolgirl. That she doesn’t look the part doesn’t help the matter, either. Not for a single minute am I convinced by her performance.

Easily the finest performance in the whole movie is Eric Porter's as Enobarbus. Brilliant. Simply brilliant. Porter escapes the trap that other actors readily fall into, namely making the character too buffoonish. Enobarbus is a man of the world, a man of no illusions about himself or the others, a witty and perceptive observer of human wisdom and folly. But he is no buffoon. As usual with this type of fellow, below the sarcastic surface there is deeper seriousness and compassion than usual. Actors who neglect this part of the character do, to my mind, a gross injustice to Enobarbus.

Eric Porter as Enobarbus.
"Mine honesty and I begin to square".

"I am alone the villain of the earth".

"O Antony".

John Castle has been much praised by the mighty reviewers online, but his Octavius strikes me as too wooden; not a man, not even an actor playing a part, but a speaking mannequin. Among the supporting cast, a charming bonus is the young Jane Lapotaire as a much better Charmian than her Cleopatra a decade later, the very Roman-like Julian Glover, much better known as Walter Donovan from Indiana Jones and the Last Crusade (1989), as Proculeius, Roger Delgado as the most sinister soothsayer on screen, and quite a few handsome creatures of both sexes (Eros, Alexas, Iras, Octavia) or somewhere in between (Mardian).  

Jane Lapotaire as Charmian.
Julian Glover as Proculeius.

John Castle as Octavius.

Emiliano Redondo as Mardian.

Ramon Delgado as the Soothsayer.

Richard Johnson – Antony
Janet Suzman – Cleopatra
Patrick Stewart – Enobarbus
Corin Redgrave – Octavius Caesar
Rosemary McHale – Charmian

Adapted by ?
Directed by Jon Scoffield.
Colour. 161 min.

This one is the best of the bunch. By far. Based on Trevor Nunn's RSC production, it is filmed theatre, much like the BBC version but infinitely superior to it. The costumes are modest but evocative. Sets there are none, but the lightning is wonderfully atmospheric; it’s almost a character of its own, “beaten gold” for Egypt, bright and harsh white light for Rome. The only minor defect, purely visually, is the rough editing, but though a bit weird, it is seldom annoying. Anyway, any Shakespearean movie/film/theatre production must stand or fall on the acting alone.

So far as I'm concerned, great Shakespearean acting doesn't get much better than this. Richard Johnson and Janet Suzman are very nearly perfect as Tony and Cleo. Both convey the complexity and the subtlety of the characters with stunning vividness and verisimilitude. Suzman is especially remarkable. She is hot, she is cold, she is dreamy, she is blunt, she is arrogant, vain, spoiled, charming, seductive, silly, commanding, vulnerable. She's everything – or nearly everything – Will's Cleo should be. She is the only one who, in the final scene, succeeds in conveying Cleo’s “immortal longings”. Incredible performance from start to finish. Compared to Suzman, Neil and Lapotaire are not in the same league at all. Johnson’s Antony is quite different, much weaker and more pathetic, than Heston’s. To my mind, both interpretations are equally valid. Johnson wins because of his eloquent delivery of the nearly complete part. He keeps the histrionics to minimum and has a compelling rapport with Suzman in their joint scenes.

Janet Suzman as Cleopatra.
"And I do think she's thirty".

"My salad days..."

Richard Johnson as Antony.

Patrick Stewart is a fine Enobarbus, but lightweight compared to Eric Porter. He has the advantage of much fuller text, but he doesn’t rise to any heights not already reached by his predecessor. Indeed, he seems off balance quite often; his death scene is unduly melodramatic, his witticisms lost in grinning. To be fair, it’s not all his fault; Nunn’s to blame, too. It is imaginative to stage “kill all our women” in alcoholic stupor, but I’m not sure it serves well the dramatic value of the text. Not to forget Octavius (the most often neglected major character in the play), Corin Redgrave gives a beautiful performance. That cold disdain, that implacable contempt for Antony's Alexandrian revels so characteristic of Octavius is given here its greatest expression on the screen. Just a twitch of the lips, dropping the corners, and there it is. He allows himself a tear or two at the news of Tony’s death, but it’s nothing like the ludicrous tear-jerker by Ian Charleson.

The supporting cast, except for the thoroughly mediocre Rosemary McHale (Charmian), is excellent. A very young and handsome Ben Kingsley as Thidias is a special bonus.

Corin Redgrave as Octavius.
Ben Kingsley as Thidias.

Patrick Stewart as Enobarbus.

"I will seek / Some way to leave him."

At about 2 hours and 40 minutes, this is a relatively uncut version. Relatively. The oddest missing link is Pompey: the poor guy is entirely erased. 'Tis a pity; it makes the drinking party much less effective. Otherwise, however, the dialogue does feel like Shakespeare, unlike Heston's version where it feels like Hollywood pure and simple. Likewise, changes in the plot – save the vanishing of Pompey – are very minor.

Colin Blakely – Antony
Jane Lapotaire – Cleopatra
Emrys James – Enobarbus
Ian Charleson – Octavius Caesar
Janet Key – Charmian

Adapted by ?
Directed by Jonathan Miller.
Colour. 170 min.

Well, I like the BBC production better than most, but, all the same, it is the worst of the bunch. Perhaps if I’d seen it first I might have found it more satisfying. Part of the problem is the production. The sets are passable, but the costumes are terrible. It’s hard to ignore them, and when Tony and Cleo are dressed in some sort of half-Elizabethan, half-modernist kitsch, it’s hard to take them seriously.

Blakely is not a bad Antony, especially in his more robust moments towards the end where he manages to infuse the poetry with elemental passion without ruining it. He tries hard to make Antony a coarse soldier and a volatile lover, but somehow it doesn’t work. This is not a performance I would rank with his superb Kent in Lear (1983). Lapotaire also has fine moments, especially in the final scene with Octavius, but on the whole she makes Cleo just a little too whiny and too weepy for my taste. Worst of all, if there is any chemistry between the principals, I haven’t noticed it. The rest is even worse. Ian Charleson is an incredibly melodramatic Octavius, just a little short of character assassination. Emrys James is the dullest Enobarbus imaginable; he plays up the witty passages and tries to look serious in the dramatic ones, but in both cases he lacks Stewart’s authority. Janet Key makes Rosemary McHale look like the greatest Charmian ever.

Colin Blakely as Antony.
"O sun, thy uprise I shall see no more".

Jane Lapotaire as Cleopatra.

"Caesar's no merchant".

"Sweet queen..."

"From my cold heart let heaven engender hail".

Last but not least, cuts are few but always questionable. Why cutting half of Enobarbus’ short comment about the two chaps? The omitted part – “And throw between them all the food thou hast, / They'll grind the one the other” – complements the rest to perfection. It’s an absurd cut, quite unnecessary and harmful. It is always strange to me that the guys in the BBC, who were so adamant not to include one non-British actor in this series, should make such silly mistakes. Nevertheless, this is not a bad movie, certainly not as bad as reviews might lead you believe. It just came too late on the scene. I guess it remains a decent starting point.

Ian Charleson as Octavius.
Emrys James as Enobarbus.

След едно прочитане на Шонберг, II част: Владимир Хоровиц. Дискография. [2009/10]

През целия си живот Владимир Хоровиц никога не е бил кой знае колко авантюристично настроен по отношение на репертоара си, както и практически никога (с изключение може би само на най-ранните си години) не е свирил или записвал нищо, което не му допада истински. Въпреки това дискографията му се състои от огромен брой творби и не рядко отделни пиеси се появяват по три-четири пъти в нея. Следващите няколко реда не претендират за изчерпателност, още по-малко за музикантска компетентност, а най-малко пък за някаква обективност. Съвсем не. По-скоро е направен опит наследството на Хоровиц да бъде поставено в контекста на неговия собствен живот, който по невероятен начин съвпада с най-забележителната техническа еволюция в областта на звукозаписа, както и да се изтъкнат някои основни тенденции в стила и репертоара на Хоровиц през годините и по отношение на няколко избрани композитори. Паралелно с това съм се постарал да включа колкото се може повече информация за това какво, кога, как и от кого е издавано на компактдиск с надеждата, че текстът не е станал по-невъзможен за четене от обикновено в мое изпълнение и най-вече, че ще бъде полезен на тези (ако има такива), които също като мен страдат от Хоровицомания и издирват записите на Володя под дърво и камък.  Всичко е написано така, както го виждам аз. Всички изложени мнения, естествено, са лично мои, освен ако не е споменато другояче, и са просто мнения на слушател със слух далеч от музикантския, но със страст към музиката не по-малка от тази на който и да е музикант. Ако подобно твърдение ви се струва твърде нагло, не сте длъжни да четете по-нататък. Ако ли не – да преминем по същество.

Преди това обаче искам с най-голямо удоволствие да изразя благодарността си към Кристиян Йохансон, на когото съм задължен повече отколкото на когото и да било другиго за следващите редове. Неговият сайт за Хоровиц, макар и за съжаление обновяван за последно през далечната 2003 г., категорично е най-пълният посветен на дискографското наследство на Хоровиц, който може да се открие из виртуалното пространство. Следващите редове нямаше да са възможни без него и аз не мога да го препоръчам достатъчно горещо на всички, които искат да научат повече.

(EDIT 2014. Сайтът на Кристиян Йохансон престана да съществува през 2010 г., но група Хоровицомани го възродиха и продължават да го развиват. Можете да го разгледате тук.)

Владимир Хоровиц е правил записи практически през целия си живот – от март 1928 г., когато е едва на 24 години, до ноември 1989 г., буквално няколко дена преди смъртта си на 86-годишна възраст. Дори като оставим настрана репертоар и стил, разнообразието по отношение на звука чисто технически е просто невероятно. Първите записи на Хоровиц са от зората на т. нар. електрически записи, което ще рече записани с помощта на микрофон. Днес това е нещо съвършено обичайно разбира се, но в средата на 20-те години на миналия век си е било чиста проба техническа революция. Хоровиц никога не е правил т. нар. акустични записи, при които звукът се улавял не с микрофон, а посредством огромна фуния, и се записвал директно на съответния носител, а не чрез трансформация в електрически импулси, както е при микрофона. Във всички случаи акустичните записи отстъпват значително на електрическите по качество на звука. Някои от ранните записи на Рахманинов са акустични, както и практически цялата дискография на Карузо примерно, ако искате да добиете представа що за звук е това. Дори и с всички модерни обработки за елиминиране на паразитните шумове, акустичните записи пак звучат доста зле и откровено неестествено. Но като няма друго, човек трябва да се задоволи с това. За щастие на почитателите на Владимир Хоровиц, неговата звукозаписна кариера започва в зората на електрическите записи, преминава през златната ера на моното, въвеждането в масова употреба на дългосвирещата плоча в края на 40-те и стереото в края на 50-те, та чак до дигиталната ера и компактдиска през 80-те. Хоровиц е записвал активно през всичките тези години и чрез дискографията му човек може да проследи невероятната еволюция от примитивния звук на записите от края на 20-те години до безпрецедентно кристалното и с невероятен размах по отношение на динамиката чудо на компактдиска.

В интерес на истината обаче звукозаписната кариера на Владимир Хоровиц започва не през 1928 г., както току-що ви казах, а още в началото на 1926-та и то с един много шантав носител – тъй наречените piano rolls. Нямам никаква идея за терминологията на български и затова съм принуден да използвам английския оригинал. (Ъъ, пиано ролки?! Просто "ролки"? Зарежи.) Както е очевидно, по отношение на техниката съм точно толкова голям дилетант, колкото и по отношение на музиката – и на двете винаги искрено съм се възхищавал, но никога не съм разбирал вътрешната им структура. Разликата е, че музиката винаги ме е вълнувала, техниката – никога; но това е съвсем друга история. За какво говорех всъщност? Да, piano rolls. Накратко, и доколкото разбирам, това е много примитивен носител, който представлява просто една хартиена ролка с перфорации по нея предназначена за специално пиано, на което може да се чуе звукът "записан" на нея. Позицията и дължината на перфорациите определят отделни ноти, така че когато въпросната ролка се завърти в специално предназначеното за целта пиано, то възпроизвежда музиката записана на нея. Пианото практически свири само. Шантава история. И страховита също така – клавирен полтъргайст par excellence. Така или иначе в първите няколко десетилетия на миналия век тези piano rolls са се радвали на доста широка популярност поради лесното си производство в промишлени количества. В известен смисъл те могат да се разглеждат като един вид архаичен механичен аналог на съвременните MIDI файлове, които по същество правят същото, но по електронен път. Съществената разлика е, че историческите piano rolls са били генерирани не от компютърна програма разбира се, а от живи хора свирещи на специални пиана, които перфорират ролката едновременно с изпълнението. Сен-Санс, Скрябин, Гершуин и Рихард Щраус са някои от легендарните имена записвали по този начин в началото на миналия век. В случаите, когато подобни артисти не са оставили никакви други записи, тези хартиени ролки са безценни. Във всички останали случаи обаче те не се приемат сериозно, особено от специалистите (Харолд Шонберг включително) в края на XX в. От една страна, казват спецовете, след записа ролките могат да се манипулират много солидно, а от друга – те по никакъв начин не предават редица ефекти на изпълнението, като педализацията при пианото примерно. Сигурно е така, щом казват хората. Рахманинов е оставил значителен брой piano rolls на пиеси, които по-късно е записал "звуково" (акустично и електрически) и тъй като Сергей бил известен с консервативността на интерпретациите си, които почти не се променяли през годините, той може да се използва за някои много ценни и не без известно очарование сравнения. Те показват, че възпроизведени с помощта на последните дигитални технологии piano rolls дават доста добра представа за интерпретацията на даден артист, но не и за специфичния звук на изпълненията му. Странно е – хем слуша човек Рахманинов и си личи, хем звучи толкова кристално чисто, че е бая трудно да се убедиш, че въпросният запис е бил направен преди осемдесетина години; по-точно въпросната ролка е била направена тогава, днес звукът от тези примитивни носители се възпроизведжа и записва дигитално разбира се.

Следвайки съвета на специалистите и аз няма да се занимавам сериозно с piano rolls в това писание, но за протокола трябва да се отбележи, че Владимир Хоровиц е записвал такива носители на два пъти – в началото на 1926 г. за Welte & Söhne във Фрайбург и някъде в средата на 1928 г. за Aeolian Company в Ню Йорк. Почти всичките пиеси (20-30 общо на брой) от тези сесии Хоровиц е записал по-късно електрически. За съжаление има едно "почти", тъй като сред тях се срещат и уникални екземпляри в дискографията му като например Листовата Фантазия върху теми из "Сватбата на Фигаро" от Моцарт (макар и в брутално осакатената редакция на Бузони), два прелюда от Рахманинов (№ 8 и № 10 из оп. 32) и дори една композиция на самия Хоровиц (Валс във фа минор). Жалко, особено за Рахманинов, но здраве да е. Владимир Хоровиц, впрочем, е един от последните големи артисти записвали на този носител, който няколко години по-късно, благодарение на все по-широкото разпространение на електрическите записи, се превръща кажи-речи в музеен експонат.

По отношение на компаниите, за които е записвал Хоровиц, ситуацията е малко объркана и подобаващо досадна, но съществено да бъда разгледана детайлно.

Болшинството записи на Володя – по-точно всички в периодите 1928-59 г. и 1975-83 г. – са правени за американската компания RCA (или RCA Victor, ако предпочитате). По-голяма част от тези записи в периода 1930-36 г. обаче (и няколко кратки пиески от 1951-ва) са били записани за европейския филиал HMV, по-късно известен като EMI. Затова тези записи са издадени по-късно на диск именно от EMI. Всички записи на Хоровиц в периода 1962-73 г. са правени изключително за Columbia Masterworks, която пък в по-късни години е известна като Sony Classical, за която пък е записан последния диск на великия пианист през 1989 г. Кашата е пълна с тези компании – смяна на имена, сливане на едни, разцепване на други, щурава работа. Както и да е, последните четири години от живота си (1985-89) Владимир Хоровиц записва за немския гигант в областта Deutsche Grammophone (DG). В допълнение има редица дискове с рецитали на живо издадени от разни полупиратски "компании" като APR, Music&Arts, Living Stage и др. подобни, които няма да бъдат разглеждани освен по изключение. Едва ли е нужно да се споменава, че записите са коренно различни далеч не само от техническа гледна точка, но най-вече от художествена. Обикновено (псевдо)почитателите на Хоровиц си имат любим период. Един си пада най-много по младия Володя, който след 1936 г. просто "не бил същия вече"; други боготворят края на 40-те и началото на 50-те, когато виртуозността на великия пианист достига своя абсолютен връх; трети величаят годините с Columbia/Sony като идеално сливане на техническа перфектност и музикантска дълбочина, която, видите ли, липсвала "при ранния Хоровиц"; четвърти, тук донякъде спада и Харолд Шонберг, са категорични, че най-добрите записи са тези от последните години на артиста, когато простотата (да не се бърка с простотията!) вече била изцяло надделяла над фойерверките от буйните младини. Аз не виждам защо човек трябва да се ограничава по подобен начин. Истинските почитатели на Хоровиц знаят, че всеки период на кариерата му си има своите плюсове и минуси, като единствената прилика между всички периоди е може би само, че първите значително превъзхождат вторите. Самият Хоровиц често е казвал, че "никога, никога, НИКОГА" не свири една пиеса два пъти по един и същи начин; доста по-вярно твърдение, отколкото изглежда на пръв поглед. Друга великолепна мисъл на Хоровиц, която е добре да не се забравя при разглеждане на дискографията му, е сравнението на записите със фотографии: няма как един човек да е същия на две снимки с 30-40 години разлика между тях. Нещо повече – понякога можеш да го познаеш, но понякога той е неузнаваем.

Пълните записи на Хоровиц за EMI са всичко на всичко три диска. Издадени са за първи и последен път преди 20 години (1990-та) като част от "поредицата" EMI References и под името Vladimir Horowitz: Recordings 1930-1951. Типично за ранните ремастъри на EMI звукът е отвратителен и общо взето единственото ценно нещо за колекцията е пълнотата й, макар че и това не е точно така. Като алтернативни възможности на пазара се мотаят няколко други издания с ранните записи на Хоровиц като например Horowitz - Solo Recordings 1928-36 на Pearl и Vladimir Horowitz: The complete solo European recordings, 1930-1936 на APR. И двете издания са почти пълни, съдържат почти един и същи записи и звучат чувствително по-добре от EMI. Макар че, разбира се, както всичко друго и това е въпрос на вкус. Забележително за изданието на APR е, че съдържа доста рядката първа част на Втората соната на Шопен записана през 1936 г., но останала недовършена поради първия сериозен психически срив и оттегляне от сцената на Хоровиц същата година. Изкушаващо е да пофантазира човек какво би направил Володя с прочутите "Паганини вариации" от Брамс, които също са били започнати в студията на EMI в средата на 30-те години. Този запис също никога не е завършен, но не по някаква друга причина, а само поради нежелание на Хоровиц.

Тук е мястото за две думи по отношение на Naxos – доста популярна компания с колосален каталог и привлекателно ниски цени на дисковете. Когато става въпрос за съвременни изпълнители, Naxos са опасен избор, тъй като се люшкат между изключителни артисти и пълни некадърници. Когато става дума за архивни записи обаче, Naxos са железни, главно благодарение на почти легендарния продуцент и аудио-реставратор Марк Оберт-Торн, който винаги успява да изстиска максимума от архаичните носители, с които най-често си има работа. Под флага на Naxos Historical са излези вече доста дискове (пет-шест парчета поне) изцяло посветени на Хоровиц, но два от тях ярко се открояват, особено когато става дума за най-ранните години на Володя. Освен двата му най-легендарни записа от онези времена – Сонатата на Лист от 1932 г. и Третия концерт на Рахманинов от 1930 г. – тези дискове включват и доста редки записи на пиеси, които Хоровиц никога не е записвал по-късно през кариерата си, като например невероятни изпълнения на мегапрочутия "Полет на бръмбара" (в клавирна транскрипция на Рахманинов, оригиналът за оркестър е на Римски-Корсаков), палавия "Руски танц" из балета "Петрушка" на Стравински, Втория Паганини-етюд на Лист, както и единствената композиция на самия Хоровиц, за която е известно да е записвана от автора си – Danse Excentrique, известна още като Moment Exotique. Но най-ценното в тези дискове на Naxos – този с концерта на Рахманинов по-точно – са три записа, които de facto никога преди това не са били издавани: Етюд, оп. 10 № 8 от Шопен; песента на Шуберт Liebesbotschaft (клавирна транскрипция на Лист, естествено) и феноменално изпълнение на Петия Паганини-етюд от Лист. Шопеновата пиеса Хоровиц е записвал в по-късни години, но останалите два записа са на творби уникални в дискографията му. (Това не е кой знае колко изненадващо – практически през целия си живот Хоровиц е записвал много повече неща по време на студийни/концертни сесии, отколкото впоследствие са били издавани; нерядко пиеси не са се покривали със собствените му стандарти за перфекционизъм и съответно артистът не е разрешавал издаването им. Всъщност "Бръмбара" и "Петрушка" навремето са били изтеглени от пазара по изрично настояване на Хоровиц и десетилетия наред са били ценни колекторски трофеи. Дали нещо не е бил доволен от записа Володя, или пък просто се е страхувал да не бъде заклеймен като празен виртуоз, вероятно никога няма да разберем.) Разбира се дори и с най-добрите аудио-реставраторски фокуси записи от 1928-32 г. няма как да не звучат архаично по съвременните дигитални стандарти, но при такова изпълнение на кого му пука? Напоследък дочувам виртуални слухове, че Naxos готвят нови издания със записи на Хоровиц. Искрено се надявам слуховете да се окажат верни.

RCA обаче не са толкова готини пичове колкото Naxos. За съжаление или не това е компанията, за която Хоровиц е записвал най-много. Основното издание тук е доста известната, и доста древна, колекция Horowitz Collection, от която са издадени 20 диска, струва ми се, последният от които преди около 20 години. Поредицата идеално илюстрира, че RCA са – казано с три думи – компания на крайностите. Повечето дискове са организирани по композитори, което е чудесно, но някои са такъв невероятен миш-маш от барок, класика, романтизъм и модернизъм, че слушането им от А до Я не е лесна работа. Качеството на ремастърите и въобще на самите записи варира изключително. Обикновено продуценти и тонрежисьори се оправдават с нещо от сорта на "екстремни методи за отстраняване на шума не бяха използвани с цел да се запази пълната звучност на оригиналния запис", тъй като дигиталното ремастъриране винаги се свеждало до компромис между това да се елиминира или целия фонов шум барабар с част от оригиналния запис, или последният да се запази непокътнат, но с цената на малка пукотевица на заден план. Може и да са прави хората, не разбирам нищо от тези неща аз, но подобни изявления винаги са ми звучали като измъкване по терлици. Примери бол. "Танцът на смъртта" (Danse Macabre) от Сен-Санс/Лист/Хоровиц звучи перфектно за студиен запис от 1942 г.; няколко леки пропуквания колкото да придадат малко екзотика и това е. В същото време Шопеновият опус 22 – Andante Spianato & Grande Polonaise Brillante – записван три години по-късно в студио звучи на порядъци по-зле. "Сребърният" концерт на Хоровиц от 1953 г. звучи идеално за запис на живо от онова време, докато Лондонският –  дигитален запис от 1982 г., моля ви се – е с един от най-тенекиените звуци, които някога съм чувал. Чудя се дали тонрежисьорите на RCA не са били по-дрогирани от самия Хоровиц, когато са го записвали този концерт. Най-големият минус на RCA обаче е фактът, че някои записи изглежда са направени страшно зле по начало, т. е. и най-невероятният ремастър вероятно няма да може кой знае колко да ги подобри. Най-бруталният пример тук е великолепната Шопенова програма записана от Хоровиц през 1957 г. – Второто скерцо и божественото Ноктюрно в до диез минор, оп. 27 № 2, звучат чудесно за моно отпреди 50 и кусур години, но страховитото Трето скерцо и ултрапопулярното Ноктюрно в ми бемол мажор, оп. 9 № 2, звучат все едно човек си е заврял главата под капака на рояла. Наистина не мога да разбера как подобни записи не само са били направени, ами че са били и одобрени за издаване – и от Хоровиц, и от продуцентите на RCA.

Като изключим Horowitz Collection, има още няколко диска издадени от RCA, които заслужават внимание. На първо място – поне за мен – сред тях е невероятният Horowitz plays Liszt – сравнително старичко издание, но с отличен звук, събрало пет произведения на унгарския маестро, повечето записани на живо в края на 70-те и началото на 80-те години. Колосалният звук, който вече прехвърлилият седемдесетака Хоровиц е способен да изкара от пианото, е сам по себе си чудо. Концепцията му за Лист, обаче, определено не е за всеки, но повече за това по-късно. Напоследък RCA се опитват да компенсират несериозното си отношение към ремастърите с няколко издания, които се преполага да са последна дума на дигиталната техника и носят доста гръмкото название High Performance. "Златният" концерт от 1978 г., Третият на Рахманинов с Орманди (плюс Втората соната на живо от 1980 г.), и рециталът на Хоровиц в Метрополитен опера през 1981 г. (Horowitz at the Met) са издадени от тази поредица и определено звучат чувствително по-добре от старите издания, но често се чуват и критики, че въпреки кристалния звук и страхотната динамика, тези ремастъри звучат и по-плоско от оригиналите, или както гласи известното клише "загубила се е акустиката на залата". Както обикновено става с клишетата, и в това има известна доза истина; в крайна сметка кое от двете издания ще предпочетете, разбира се, е въпрос на вкус. Друг диск, който си заслужава – според мен, не според критиците – е всъщност първият стерео запис на Хоровиц, записан през 1959 г. и съдържащ две Бетовенови сонати ("Апасионата", оп. 57, и сравнително ранния оп. 10 № 3). Преди време той беше преиздаден в поредицата на RCA Living Stereo със звук на порядъци по-добър от изданието в Horowitz Collection, както и с едно от най-интересните есета, които съм чел в книжка към компактдиск. Последният диск на RCA от последните едно-две десетилетия заслужаващ особено внимание е Horowitz reDiscovered, който всъщност е пълен запис на рецитал състоял се на живо в Карнеги хол през 1975 г. При това напълно "unedited" (виж по-надолу какво означава това). Макар че дискът не съдържа нищо ново за дискографията на Володя, той е още едно силно доказателство, че Хоровиц наистина нищо никога не е свирил два пъти по един и същи начин. С изключение на тези няколко изключения, RCA изглеждат затънали тотално в шантави компилации от какво ли не записвано кога ли не. Някои от тях са невероятни – Horowitz: The Indispensable, например – и трансферите определено са значително подобрение в сравнение с Horowitz Collection, но на човек му се иска RCA най-накрая да се стегнат и да издадат пълните записи на Хоровиц ремастърирани по най-добрия възможен начин, вместо само да гъделичкат почитателите на великия пианист с едни и същи бонбони и близалки, но в различни опаковки.

Опитват се хората, де. Благодарение на RCA през последните години се появиха не по-малко от пет диска от т. нар. "Частна колекция" (Private Collection). Първите два излезнаха още през 1994 г., с леко закъснение за 100-годишнината от рождението на Хоровиц, и бяха озаглавени просто The Private Collection, Vol. 1/2. Следващите два се появиха през 2009 г. и последният засега в самото начало на 2010 г., като към заглавието на последните три има добавено и едно Vladimir Horowitz at Carnegie Hall. Всички тези дискове съдържат безценни концертни изпълнения на Хоровиц издаващи се за първи път и записани в Карнеги хол между 1945-та и 1950 г., когато Володя е бил на върха на виртуозните си способности. Между тях има и редица произведения нови за дискографията на великия пианист, като например прочутата със своите технически трудности Ориенталска фантазия "Исламей" от не кой знае колко талантливия руски композитор Балакирев, Втората легенда на Лист с програмното заглавие "Свети Франциск от Паола ходи по вълните" и Фантазията във фа минор, оп. 49, на Шопен. Всъщност първите два диска се състоят изцяло от творби, които никога преди това не са били издавани в изпълнение на Хоровиц. Откъде идват всички тези записи и защо чак сега излизат на бял свят? Както се оказва, в периода 1945-50 г. Хоровиц имал сключен договор с ръководството на Карнеги хол рециталите му в залата да бъдат записвани, но не с цел издаване, а за негова лична употреба (оттам и името "Частна колекция"). През 1986 г. всички тези богатства са дарени от Хоровиц (заедно с тонове книжа) на Йейлския университет. След смъртта на легендарния артист неговият дългогодишен приятел и продуцент Томас Фрост прослушал рециталите и сметнал, че доста произведения от тях заслужават да бъдат официално издадени. Макар че звукът не е от най-добрите – отчасти поради самия запис, отчасти поради неправилно съхранение през годините – искрено се надявам тази традиция да продължи и в бъдеще. Още доста хляб има в тези "частни" рецитали.

(EDIT 2014. Миналата година Sony издадоха феноменална колекция (41 CDs + 1 DVD) от рецитали на Хоровиц в Карнеги Хол записвани в периода 1943-76 г. Освен абсолютно всичкия материал от "частната колекция", повечето от него неиздаван досега, включени са още един куп рецитали, които виждал също бял свят за първи. DVD-то е телевизионният концерт от 1968 г., също неиздаван досега; виж секцията с видео записи накрая.)

За разлика от RCA обаче, Sony Classical са сериозни момчета и през 1993 г. издадоха днес почти легендарната колекция The Complete Masterworks Recordings – общо 13 диска групирани в 9 части и събрали всичко издадено дотогава (плюс някои неиздавани записи дори). За отбелязване е, че ремастърите в този случай са отлични и нищо чудно, че доста от тези записи са били преиздавани многократно впоследствие без никакви допълнителни обработки. Не всичко е в ремастъра, разбира се – тонрежисьорите на Columbia/Sony винаги са давали значително по-пълен и по-естествен звук на Хоровиц, нямащ нищо общо с металическата резачка на колегите им от RCA. Други по интересни издания на Sony Classical са: компилацията със сладникавото име Discovered Treasures, в която няма нищо ново; The Last Recording, невероятният последен диск на Хоровиц от 1989 г., в който всичко е ново; и един концерт доста помпозно наречен "Концерт на века" (Concert of the Century), който обаче е доста интересен. Изнесен и записан на 18 май 1976 г. по случай 85-годишнината на легендарната Ню Йоркска зала Карнеги хол, "Концертът на века" е един от много редките случаи, в които човек може да чуе Хоровиц в ролята на акомпанятор. И то в каква компания! Исак Щерн (цигулка), Мстислав Ростропович (виолончело) и Дитрих Фишер-Дискау (баритон) партнират на Володя съответно в Клавирното трио на Чайковски, Соната за виолончело и пиано от Рахманинов и песенния цикъл на Шуман Dichterliebe. Такова съзвездие на едно място е наистина голяма рядкост. Големият недостатък на този запис е, че творбите на Чайковски и Рахманинов са представени само с по една част от тях – уникална простотия, която поне за мен е необяснима. Естествено, пълните произведения са щели да удължат значително концерта, но нали уж бил "Концертът на века"?! Поне Шуман е без съкращения. Струва ми се единствената друга възможност да чуе човек Хоровиц в камерно сътрудничество е записът за RCA от 1950 г. на Третата соната за цигулка и пиано от Йоханес Брамс. Това е и единственият съществуващ запис на Хоровиц с дългогодишния му приятел Натан Милщайн.

Безспорно най-известният диск (по-точно три диска, две CD-та и едно DVD) издаден от Sony Classical в последните десетина години е Horowitz Live and Unedited. Той съдържа не нещо друго, ами историческия концерт от завръщането на Хоровиц състоял се на 9 май 1965 г. в Карнеги хол. Само че в това издание концертът е "Unedited". Абсолютно същият концерт, само че "Edited", можете да откриете в трета част (Volume III) на The Complete Masterworks Recordings, която е озаглавена The Historic Return – The 1966 Concerts. Сигурно се питате каква, аджеба, е разликата и какво, по дяволите, означават тези думички "Edited" и "Unedited". И аз това се питах доста време. Опит за обяснение на ситуацията минава през още едно лирично отклонение в областта на техниката и историята на звукозаписа. Нямам особено желание за подобно нещо, но наистина се налага.

По-голямата част от ранните записи на Хоровиц са направени на т. нар. 78-оборотки (78 rpm), т. е. плочи със скорост на въртене 78 оборота в минута. Забележете, че говорим за носител по-архаичен дори и от легендарния "винил", от който са се правели главно доста по-късните 45-оборотки, както и дългосвирещата (около 33-оборотна) плоча. 78-оборотките са се правели от различни материали, основно т. нар. шелак (много рядко винил), и в първите десетилетия след въвеждането на електрическите записи били изключително популярен носител въпреки крайно ограниченото време за запис, което в най-добрия случай не надвишавало 4-5 минути на страна. Техническите характеристики на 78-оборотките са се променяли доста през годините и като цяло са доста сложна работа, от която си признавам, че нищо не разбирам. Съществено за настоящото разглеждане е, че 78-оборотките – както обича да се изразява Харолд Шонберг – били "честни". Това ще рече, че ако артистът не бил доволен със записа на една страна, той трябвало я запише цялата отново – 4-5 минути само, вярно, но всичко наново. Между впрочем, Харолд Шонберг си падал яко маниак на тема "78-оборотки". Човекът имал колосална колекция от подобни записи, които пазел в отлично състояние и често третирал гостите си тях, демонстрирайки как звучат по-добре от същите записи пренесени на компактдиск. Признавам си, че ми е трудно да го повярвам, но също така си признавам и че никога в живота си не съм слушал 78-оборотка, тъй че е възможно Харолд Шонберг да е прав. Случва му се често.

Тази ситуация с "честността" на записите се променила драстично някъде в края на 40-те години на миналия век, когато на сцената излязла Нейно величество дългосвирещата плоча, а с нея и магнитната лента. Първата позволявала просто запис до половин час на страна, но втората вече давала възможност записаното да се редактира до последния такт, или както се казва на хубав английски език да се прави "editing". Артистът вече можело спокойно да не му пука, че и петте му записа са пълни с грешни ноти. "Нямаш грижи, моето момче", казва тонрежисьорът, сяда и започва операция в стил "кръцни-срежи", от която в крайна сметка се ражда перфектен запис със солидна пазарна стойност. Ако процесът е бил лесен още в златните години на винила, то в днешното време на дигитални чудеса е направо фасулска работа. Днес младите пианисти имат остра нужда не от техника, репертоар или артистичност, а само и единствено от талантлив тонрежисьор. Компютърен гений в студиото, който цепи пиксела на две и знае това-онова за микрофони, може спокойно да направи Хоровиц от всеки петоразряден блъскач. Технически. А че брилянтният звук няма нищо общо с оригиналната интерпретация, това вече е съвсем друга тема. Може да се поспори, че тази работа с "барането" на записи е до известна, даже до голяма, степен отговорна за колосалната клавирна деградация през втората половина на миналия век, която очевидно продължава и днес. Защо ли? Много е просто. Записите стават все по-перфектни, все по-евтини и все по-леснодостъпни, което неизбежно води до разглезване на публиката. Народът слуша вкъщи идеални записи и след това естествено иска да чуе същата нечовешка прецизност в концертната зала. А дръннеш грешна нота и линч! В пресата на другия ден най-малкото. И докато младежи и девойки се упражняват по десет часа на ден в неистов стремеж към технически перфектното изпълнение, музиката остава не само на заден план, ами направо отива на майната си, без извинение за израза. В крайна сметка се стига до очарователната ситуация, че всички съвременни клавирни звезди звучат великолепно. И еднакво. Като MIDI файлове.

Разбира се, още на времето на всички им било ясно, че студийните записи се редактират яко, но някои наивни люде смятали, че концертните не се "пипат" и достоверно отразяват случилото се в концертната зала. Нищо подобно. Записите "на живо" минават обработка в стил "кръцни-срежи" като всички други. Практически всички концертни записи на Хоровиц от 1965 г. насам (а вероятно и от по-рано) представляват компилации от различни концерти. Ако понякога ви се струва, че публиката  е необичайно тиха, а не мяза на туберкулозно отделение както обикновено, това вероятно е защото слушате част взета от някоя репетиция пред празна зала или получастен концерт пред група благоговеещи студенти без гърлени проблеми. През годините сериозни критици са се възмущавали от тези неща, че такива "пипани" концертни записи разрушавали концертната идилия, че било срамно и аморално така да се прави и т. н., и т. н. Аз наистина не виждам какъв е проблемът човек да се възползва докрай от напредъка на техниката. Хоровиц обаче е отнесъл бая критики по въпроса и началото им е сложено точно през 1965 г. с историческото му завръщане на сцената.

Програмата на легендарния концерт в Карнеги Хол през 1965 г. е типична за Хоровиц и може спокойно да послужи за пример от който и да е период на кариерата му (без последните няколко години). За начало нещо леко – Токата, Адажио и Фуга в до мажор, BWV 564, от Йохан Себастиан Бах, в клавирна транскрипция на Феручо Бузони разбира се (оригиналът е за орган). Следва нещо не толкова леко – грандиозната, тричастна и продължаваща към половин час общо, Фантазия в до мажор, оп. 17, от Роберт Шуман; категорично един най-големите шедьоври, които музикалният Романтизъм някога е раждал. Няма как да се мине без Александър Скрябин – рядко откачен композитор, но един от най-любимите на Хоровиц – Деветата соната, оп. 68, направо може да побърка човек, но не напразно наречената "Поема", оп. 32 №1, не е като да няма известен чар. За финал, разбира се, Шопен – една мазурка (оп. 30 № 4), един етюд (оп. 10 № 8) и несравнимата с нищо Балада № 1. За втори финал четири биса, от които – забележете! – само един е що-годе виртуозна творба – Етюд, оп. 72 № 11, от потъналия в тотално забвение немско-полски композитор Мориц Мошковски. Освен неговото салонно "парче", още три по-сериозни пиеси: очарователната "Серенада за куклата" из цикъла "Детски кът" от Клод Дебюси, прекрасния Етюд, оп. 2 № 1, от Скрябин (има проблясъци това момче!) и сравнително монотонното, но прочуто, "Мечтание" из цикъла "Детски сцени", оп. 15, на Роберт Шуман, което никой никога не е свирил по-мечтателно от Владимир Хоровиц. Още преди да стихнат френетичните аплодисменти и момчетата от Columbia вече се били юрнали да пускат плочата на пазара. Обаче имали време да я "пипнат" тук-таме. Не им се разминало, както се надявали. Острите уши на Харолд Шонберг веднага дочули, че прочутият със своята техническа трудност финал на втората част на Шумановата фантазия е "пипан" здраво. Други критици забелязали същото и настанала врява. Шонберг описва в биографията си забавната случка как Хоровиц му се обадил в редакцията на Times с някаква абсолютно идиотска история за пот, която му била влязла в очите точно по време на тоя финал и затова оплескал нещата, или нещо от тоя сорт, било Божие дело това и т. н. Понякога Хоровиц наистина е отивал твърде далеч с простотиите извън сцената. Шонберг настоявал, както казват политиците, за повече прозрачност в рекламата на Columbia, която гласяла, че плочата е завръщането на Хоровиц в Карнеги хол (което си било вярно, само дето част от завръщането било на репетиция пред полупразна зала). В крайна сметка двамата до никъде не стигнали. Истината е, че Хоровиц, макар и гений, също е бил човек и също е можел да греши. Истина е също така и че това няма никакво значение. Аз лично не чувам никаква съществена разлика между двете версии на този прословут Шуманов финал, където Хоровиц се предполага напълно да е загубил контрол за няколко секунди по време на концерта. Сигурно ще го чуя проблема, ако се заслушам специално за него и не обръщам никакво внимание на музиката, ама това ли е идеята? Имало и някаква убийствено грешна нота, разправят музикантски люде, в самото начало на Бах, която дори била оставена в "ремонтираната" версия, ама аз и нея не я чувам. В действителност, за моите уши, и двете версии на концерта демонстрират Хоровиц в невероятна форма технически и естетически. За какво е била цялата дандания от 1965-та та чак до 2003 г., когато Horowitz Live and Unedited беше издаден, така и не мога да разбера. Накрая за протокола да отбележа, че този очарователен комплект от три диска, освен пълния исторически рецитал "небаран", съдържа и пълен студиен запис на Шумановите "Детски сцени от 1962 г. (издаван преди) и DVD с доста ценни кадри (т. нар. Outtakes) от филма The Last Romantic (1985 г.), които се издават за първи път. За съжалние DVD-то е всичко на всичко 10 минути, но съдържа пълни записи на "Черните клавиши" от Шопен (Етюд, оп. 10 № 5), един етюд от Мошковски (оп. 72 № 6) и невероятно изпълнение на дяволски импресионистичната и прелестна пиеса Au bord d'une source от Ференц Лист.

(Тук отварям една скоба за малко българска гордост. Дори и в "пипаната" версия, която се предполага да е перфектна, финалът на втората част на Шумановата фантазия е един от много редките моменти, когато Хоровиц откровено ме разочарова. Категорично най-великото изпълнение на този финал, ако не е и на цялата Фантазия, е дело на варненеца Веселин Станев в записа му за световно неизвестната българска компания Gega New. Записът е студиен и по всяка вероятност е "баран", но бате Весо хваща този толкова коварен финал в зверско темпо и със стихийна енергия, за които Хоровиц дори не е могъл да мечтае.)

Що се отнася до петте диска записани от Хоровиц за Deutsche Grammophon между 1985-та и 1989 г., всеки един от тях спокойно бих могъл да нарека "бижу". Четири от петте са студийни записи, винаги с разнообразни и внимателно подбрани програми, в които почти неизменно фигурира Моцарт – голямата любов на Хоровиц през последните години от живота му; освен това някои от есетата към дисковете са дело на самия Володя, но за това доста подробно ще стане дума по-късно. Тук само ще отбележа, че ако съм принуден да изтърпя заточение на пустинен остров със един-единствен диск (и със стерео уредба на слънчеви батерии), това най-вероятно ще е дискът на DG от поредицата им Masters събрал (почти) всички късни Моцартови записи на Хоровиц. Петият диск за DG, както и единственият записан на живо, естествено е легендарният рецитал състоял се през април 1986 г. залата "Чайковски" на Московската консерватория. Той е и единственото разочарование тук. Не, съвсем не заради Хоровиц. Заради идиотите от DG. Няма извинение за това, което са направили тези хора. Две сонати от Скарлати, едно импромптю от Шуберт и една невероятна полонеза от Шопен "елегантно" са спестени на диска, въпреки че има близо 20 свободни минути до запълване на максималното му времетраене от 80. Защо е била необходима подобна идиотия нямам наистина никаква идея. (Слава Богу на DVD-то концертът е пълен. Понякога. Друга тема.) Два диска на DG издадени след смъртта на Хоровиц трябва да бъдат споменати. Единият е малко смахнато озаглавен Horowitz the Poet и съдържа последната соната на Шуберт (D. 960) записана през 1986 г., но Хоровиц не останал доволен от записа и не го одобрил за издаване. Ванда свършила тази работа в началото на 90-те. Това е същата соната, впрочем, която Хоровиц свирил на "Сребърния" си концерт през 1953 г. и за която бил разкатан тотално от критиците, тъй като "подложил невинния Шуберт на истинска невротична бомбардировка". Към толкова мъдро изказване просто нямам какво да добавя, освен че на същия диск се съдържа и очарователно изпълнение на "Детски сцени", оп. 15, от Роберт Шуман записано на живо по време на концерт във Виена през 1987 г. The Magic of Horowitz (ако не друго, DG определено имат талант за захаросани имена) е интересна компилация от два диска с бонус DVD. Ценното на дисковете са три неиздавани досега записа, два от които са на пиеси нови за дискографията на Хоровиц: безценното Рондо в ла минор от Моцарт и абсолютно неизвестната пиеса от Лист Ehemals из напълно забравения му днес клавирен цикъл Weihnachtsbaum; както обикновено с Лист, пиесата е редактирана от Хоровиц. Третият нов запис е на "стара" пиеса – изключително популярния Музикален момент № 3 на Шуберт записан на живо по време на последния концерт в кариерата на Хоровиц. DVD-то е ценно. Представлява пълен запис на Моцартовия 23-ти клавирен концерт, по-точно на сесията по записването му през 1987 г. в миланското студио Абанела заедно с Оркестъра на Скалата и Карло Мария Джулини; като специален бонус има няколко полуимпровизирани сцени "зад кулисите", на които Хоровиц се прави на интересен по детински – но не кой знае колко повече от повечето хора.

2009 г. вече е в историята. Краят на света, уви, отново не настъпи, така че звукозаписните компании се постараха да отбележат подобаващо 20-годишнината от смъртта на Владимир Хоровиц. Sony Classical издадоха на диск "Легендарният Берлински концерт" (Das legendäre Berliner Konzert) състоял се на 18 май 1986 г. в залата на Берлинската филхармония. Какво точно е легендарното за този концерт така и никой не разбра. Може би фактът, че международната кариера на Хоровиц започва в Берлин през далечената 1926 г., а може би фактът че концертът през 1986-та е първият за Хоровиц в Берлин от 52 години насам, по точно от 5 май 1934 г. Интересно е, че концертът се предлага на пазара в два варианта: единият съдържа само музиката, а другият – цялата радиопрограма както е била предадена навремето от Свободно радио Берлин (Sender Freies Berlin, SFB). Илюзията, че слуша човек концерта на живо по радиото е доста убедителна: говорител представя пиесите от програмата (докато по едно време не заспа и не пропусна няколко!), през паузата слушателят се наслаждава на интервюта с Франц Мор (личния акордьор на хер Хоровиц), Питър Гелб (личния мениджър на мистър Хоровиц) и Волфганг Щреземан (дългогодишен интендант на Берлинската филхармония и човек с изненадващо скромен речник). Илюзията е толкова пълна, че е по своему вълнуваща. За да не останат по-назад, макар че всъщност бяха първи, DG пуснаха на пазара Horowitz in Hamburg: Тhe Last Concert – последният концерт пред публика в живота на Хоровиц, състоял се  на 21 юни 1987 г. в Хамбургската необарокова Musikhalle и прилежно записан от Севернонемското радио (Norddeutscher Rundfunk, NDR; е, не много прилежно, тъй като по технически причини изтървали импромптюто от Шуберт, момчетата, но здраве да е). Подобни "последни" концерти често са музикално трагични, но всички си затварят очите поради сантиментално-романтичния ореол, който неизменно ги обгражда. Подобно лицемерие не е необходимо тук. Хамбургският концерт на Хоровиц е не по-малко отличен от легендарния Московски (където подобно лицемерие също не е неоходимо въпреки солидния сантиментален заряд). И двата концерта – Берлинският и Хамбургският – не добавят нищо към дискографията на Хоровиц, нищо дори, което Володя да не е записвал официално през последните си години, но въпреки това и двата са великолепни примери на късния му изпълнителски стил. Може би точно  в този стил най-ярко се разкрива колко велик и неповторим артист беше Владимир Хоровиц.

Безспорно изданието, което изби рибата през 2009 г. беше т. нар. The Complete Original Jacket Collection – 70 диска събрали всички записи на Хоровиц за RCA и Columbia/Sony през годините. Доколкото разбрах някакво сливане имало на двете компании, та затова станала възможна тази работа; да се бяха договорили с DG и EMI, та да издадат пълната дискография на Хоровиц, ама нейсе. Както и да е, и в този си вид колекцията е безценна, тъй като по отношение на тези две компании наистина е пълна; абе, пълна, пълна, ама последните три диска от The Private Collection, както и концертите издадени през 2009 г. ги няма никакви. Като специална компенсация за това колекцията съдържа два "чисто нови" рецитала, които се издават за първи път (с изключение на няколко дребни пиески от единия) и които са Хоровиц във върхова форма и в два от най-успешните му периоди – единият рецитал е от 5 март 1951 г. в Карнеги хол, а другият от 12 ноември 1967 г. в Whitman Auditorium на Бруклинския колеж в Ню Йорк. Въпреки че не съдържат нови пиеси за дискографията на Хоровиц, двата концерта предлагат фантастични изпълнения на супервиртуозните "Кармен вариации" и Шеста унгарска рапсодия на Лист, както и доста разнообразна програма от Бетовен, Скарлати, Шопен, Рахманинов, Шуман, Прокофиев и Моцарт. Последният е особено забележителен, тъй като иде реч за неговата Соната с номерация по Кьохел (К. или KV) 333, чийто единствен запис на Хоровиц досега беше студийният от 1987 г.; сравнение с концертен запис от 1951-ва е рядък и особено ценен шанс. Името на колекцията – Original Jacket – идва от факта, че записите са групирани точно така, както са издавани оригинално на дългосвирещи плочи (LP), дори предните и задните обложки са копирани едно към едно. Това е просто чудесно, тъй като болшинството клавирни любители, дори някои горещи почитатели на Хоровиц, никога не са имали представа колко много е държал Володя на рециталните си програми, концертни или студийни, и колко внимателно е подбирал пиесите и подредбата им. Недостатъкът е, че времетраенето на повечето дискове е около 40 минути, което е смешно кратко за капацитета на съвременния компактдиск, но при цена под три евро на диск никой не се оплаква. (Освен това, ако ви е мило зрението, препоръчително е бележките на гърба на "плочите" да се четат с лупа.) За съжаление колекцията не е перфектна, макар че лесно можеше да бъде. Главната причина за това е просто невероятният мързел на чешитите от RCA, които са си направили труда да използват най-добрия наличен ремастър на даден запис, но не и да ремастърират всички останали, които не са имали това щастие от 20 години насам и повечето от които направо си плачат за него. В допълнение, макар и не кой знае колко съществено, документацията е леко жалка работа, макар че на кутията "200 страници книжка" може да извади очите на човек. Като оставим настрана някоя и друга грешна дата, както и липсата на доста от местата на запис, есето на Джон Самуелс – дългогодишен служител на RCA – е емблематично за мързела на компанията. Вместо проницателен обзор на дискографското наследство и стила на Хоровиц през годините, мистър Самуелс е написал – калпаво, при това – точно нищо, което да не е известно на човек, достатъчно голям почитател на Хоровиц, за да си купи колекция от 70 диска. Да не споменавам направо срамната "хронология" на живота на пианиста, в която няма почти нищо друго освен дати и имена на градове. Все дребни детайли, които обаче имат неприятната способност да се натрупват. За отбелязване е, че и Sony не са си мръднали пръста с ремастърирането, но на тях им е простено – версиите от 1993-та за The Complete Masterworks Recordings са перфектни. Остава надеждата, мечтата по-скоро, че един ден четирите компании, на които Владимир Хоровиц завеща толкова много велики записи, ще се хванат сериозно на работа и ще издадат пълната дискография на легендарния артист, оптимално ремастърирана с последните технологии, с всички необходими бонуси изкопани от хранилищата им, както и с документация на необходимото качествено и количествено ниво. Мечти, мечти...

След толкова много дискове и компании, или както се казва на хубав български език – "лейбъли", време е да послушаме музика.

Репертоарът на Хоровиц винаги е бил концентриран основно върху Романтиците от XIX  и началото на XX в.: Шопен, Лист, Шуман, Рахманинов, Скрябин; малко Шуберт и Мусоргски, още по-малко Менделсон и Брамс. Никога с особен афинитет към Класиците, Хоровиц има записани по няколко сонати от титаните: Хайдн, Моцарт, Бетовен, които въобще не са за подценяване (ако питате мен, а не критиците); да не забравяме и Муцио Клементи, който може и да не е титан, но е класик отвсякъде. Накрая, и на последно място, идват Бароковите майстори, от които Хоровиц е имал слабост само към Доменико Скарлати, и Модернистите, които до средата на кариерата му са имали по-голямо значение отколкото обикновено се предполага: Прокофиев най-вече, в значително по-малка степен Барбър, Кабалевски, Пуленк и Дебюси. Отделно от тези композитори в дискографията на Володя се срещат и няколко идеални за бисове салонни пиеси от Мошковски; малко Бах, но почти изключително в транскрипция на Бузони; и съвсем епизодично екзотики като Форе, Сен-Санс, Стравински, Балакирев, Черни, Дохнани, Крайслер, Меднер, Римски-Корсаков и Вагнер. Чайковски, разбира се, също е тук, но почти изключително с Първия си концерт за пиано. Накрая на списъка, но определено не на последно място, е самият Хоровиц макар и не толкова като композитор, колкото като аранжьор, редактор и автор на транскрипции. От всички тези имена ще се спра само на основните в известни детайли, като ще се постарая да разгледам повечето записи оставени от Хоровиц, както и репертоарът му от творби на съответния композитор, които така и никога не са стигнали до запис. В този ред на мисли, преди да се гмурнем сред Романтиците, иска ми се да пофантазираме малко не какво е записал Хоровиц, а какво е можел да запише.

В биографията си на легендарния пианист Харолд Шонберг споменава някои неща, които звучат толкова невероятно, че дори и неговият авторитет трудно може да накара човек да ги приеме. Заедно с тях из книгата има разпръснати твърдения на различни хора, които дори и да са преувеличени, ясно показват, че Владимир Хоровиц трябва да е имал в главата си в пъти повече музика, отколкото някога е свирил пред публика, да не говорим за записи. Така например още в предговора на Horowitz: His Life and Music Харолд Шонберг заявява безкомпромисно, че Хоровиц (към края на живота си) знаел наизуст всичките 32 сонати на Бетовен, както и целия "Пръстен" на Вагнер. Определено и двете твърдения будят подозрение. През цялата си кариера Хоровиц е записал не повече от седем Бетовенови сонати (една все още стои неиздадена), пред публика е свирил не повече от девет. Все пак, разправя Шонберг, в собствения му апартамент в Ню Йорк, където именитият критик е бил чест гост, Хоровиц имал навика да свири с часове на пианото, включително дълги откъси от прочутата Hammerklavier – сонатата, за която разправят легендата, че Бетовен дал на издателя си думите "Ето ви творба, която и след 50 години ще предизвиква технически трудности"; Лудвиг не бил далеч от истината, тъй като дори в средата на по-миналия век сонатата била смятана за сериозно техническо предизвикателство не от кого да е, а от самия Ференц Лист; но това е друга история. Що се отнася до "Пръстенът на нибелунга" от Рихард Вагнер, просто не мога си представя как някой може да запомни наизуст четири музикални драми (не опери!), които общо продължават към 15 часа и като оркестрация са безумно сложни. Още по-малко пък мога да си представя как може това чудо въобще да се изсвири на пиано. Все пак изглежда, че ако не цялата тетралогия, Хоровиц е знаел солидна част от нея още от студентските си години, когато често е свирил собствени транскрипции на дълги откъси, но винаги неофициално. Милщайн си спомня: "Володя и Геня [сестра му] свириха за мен. Тя свири Шуман, Лист, баладите на Шопен, но Володя свири само собствени транскрипции на Вагнер, които никога не е записвал на хартия. Спомням си "Ковашката песен" от "Зигфрид". Невероятно! Знаеше "Залезът на боговете" наизуст." Определено ще да е било невероятно. "Залезът на боговете" е последната част от Вагнеровата тетралогия и най-дългата от всички – около четири часа и половина. Под "Ковашката песен" Милщайн по всяка вероятност има предвид тази част от "Зигфрид", третата част от тетралогията, която е доста по-известна с оригиналното си име на немски, Schmiedelied, или с превода си на английски, Forging Song. Откъсът е един от върховете в цялата творба, в цялата тетралогия дори, както и една от най-мощните и най-грандиозни оркестрации, които геният на Вагнер някога е раждал. Ето това е нещо, което бих искал да чуя транскрибирано и изпълнено от Хоровиц. В по-късни години Володя често свирел собствена транскрипция на "Танцът на седемте воала" из операта "Саломе" от Рихард Щраус и дълги откъси из "Евгени Онегин" на Чайковски. Всичко неофициално, в домашна обстановка пред приятели и познати, никога пред публика, никога в студио. Завива ми се свят само като си помисля за всички тези пропуснати възможности. Но стига толкова фантазии. Да се върнем към прозаичната реалност.

Преди това обаче може би си заслужава да споменем още две неща. Едното е почти невероятната история, че Хоровиц – поне по неговите собствени думи в края на живота му – в юношеските си години имал бурна любовна връзка с музиката на големия норвежки композитор Едвард Григ. Това е доста странно, тъй като не само че не съществува никакъв запис на Хоровиц свирещ Григ, но не и известно Володя въобще някога да е свирил и една пиеса на норвежеца пред публика след консерваторията. Явно страстта му към Григ е изпушила още през пубертета, обикновено така става с любовните истории на тази възраст; освен ако на дърти години Хоровиц не си е изфантазирал цялата история. Другото нещо, което си заслужава да бъде споменато е статистиката на известния френски Хоровицолог Макс Масей, който си е направил труда да изчисли колко процента от произведенията на различни композитори свирени от Хоровиц пред публика са били записани от него през годините. Цифрите са донякъде изненадващи: около 85% за Шуман, 80% за Шопен и Скрябин, 70% за Скарлати, 65% за Рахманинов и само 55% – жалко! – за Лист. Наистина не съм проверявал тези цифри, но на пръв поглед изглеждат съвсем достоверни.

(И още нещо. Не е за подценяване фактът, че в дискографията на Хоровиц има произведения, които съществуват само и единствено под формата на пиратски записи. След завръщането му на сцената през 1965 г. практически всеки концерт на Володя е бил записван от някой невинно изглеждащ сладур в публиката въоръжен с диктофонче. Да беше толкова напреднала техниката още през 30-те години! В повечето случаи качеството на звука е отвратително разбира се, но понякога се случва из тези записи да изпадне пиеса, която напълно липсва в цялата (полу)официална дискография на Хоровиц и тогава за истинския почитател на Володя тръпката определено е доста голяма. Такива пиеси са например прочутата, макар и сладникава, Liebesleid, демек "Любовна мъка", композирана главно за цигулка от Фриц Крайслер и транскрибирана за соло пиано от Рахманинов. Както изглежда, Хоровиц е свирил тази пиеса на живо само три пъти в живота си, всичките през ноември 1980 г. Невероятен късмет, че са били записани. Друга подобна пиеса е страховитият "Октавов" етюд, оп. 25 № 10, на Шопен, на който съществуват доста пиратски записи; един от тях даже е на видео, направен от джапанките през 1983 г. Впрочем, всичките датират именно от тази най-злополучна година в целия живот на Хоровиц и за пореден път показват, че Володя в най-кошмарната си форма пак си остава класи над редица други в най-добрите им години. Артистичността не се копира, нито пък се създава – или го имаш, или го нямаш. Това е положението.)

Хоровиц и полския поет

Той е тежал има-няма деветдесетина паунда [около 40 кг]. Представи си! Понякога, в последните години от живота му особено, имал сили само за mezzo piano вместо написаното fff. Оттам е тръгнала легендата, че Шопен е бил деликатен и изнежен пианист. Но на хартия той никога не е тежал 90 паунда.
Владимир Хоровиц, 1957 г.

Ако се съди по брой записи, Фредерик Шопен (1810-1849) определено е бил любимият композитор на Владимир Хоровиц. Макар че никога не е правил интеграли с който и да е жанр в стил "Рубинщайн", още по-малко пък интеграл с всичко на Шопен в стил "Ашкенази", Хоровиц е записал почти в пъти повече творби на полския гений отколкото на когото и да било другиго. Детайлно изследване на дискографията на Володя показва доста солидни цифри: 3 балади (от общо 4), 4 скерца (от 4), 11 етюда (27), 13 мазурки (58), 9 ноктюрни (21), 5 полонези (16), 2 импромптюта (4), 3 валса (20), 2 прелюда (26), "Интродукция и рондо", Баркарола и Фантазия във фа минор. Да хвърлим по едно ухо на някои от тях.

Подобни статистики са интересни, но често могат могат да бъдат и доста подвеждащи. Случаят с Шопеновите полонези и Хоровиц е идеален пример. Истина е, че днес са известни цели 16 полонези от Шопен, но точно 9 от тях са публикувани след смъртта му, датират от детско-юношенските му години и нито са в стандартния репертоар, нито пък имат някакъв шанс да влезнат в него. Всичките пет полонези в дискографията на Хоровиц спадат към зрелите творби на Шопен публикувани с опусни номера докато великият пианист и композитор е бил все още жив; най-важни от тях са последните три – опуси 44, 53 и 61.

Полонеза, оп. 44, е величествена, около 10-минутна композиция, която Хоровиц изглежда е свирил един-единствен сезон – 1967-68 г., но за щастие на идните поколения тя е записана не само на аудио, но и на видео дори (Sony, на живо, 1968 г.) като част от прочутия "Телевизионен концерт". Крайно различен е случаят с последната полонеза на Шопен, т. нар. Полонез-Фантазия по-точно, оп. 61 – още по-мащабна творба, която е била в репертоара на Хоровиц повече от половин век, от 1931-ва до 1983 г. Невероятно, но факт: изключително популярна днес, пиесата не се изпълнявала почти от никого през 30-те години на миналия век и е била смятана за твърде предизвикателна. Хоровиц е един от първите, които са я включили активно в репертоара си, както и един от главните "виновници" за днешната и популярност. Записвал я е три пъти, никога в студио: 1951-ва и 1982 г. за RCA, 1966-та за Sony. Последният запис обикновено се смята за най-сполучливият и макар че съм склонен да се съглася, доста дивият ранен запис и дори този от злополучния Лондонски концерт през 1982-ра си имат своите достойнства.

Полонезата в ла бемол мажор, оп. 53, известна още като "Шеста" или с измисленото кой знае от кого напълно идиотско име "Героична", заслужава специално внимание. Изключително известна творба, която всеки е чувал, не знам защо обаче народът (Хоровиц включително) масово вижда в нея призив "на оръжие", препускащата полска кавалерия и т. н. За мен тази прекрасна полонеза винаги е била свързана с радостта от живота, която обаче минава през задължителното условие последният да не се приема твърде сериозно. Хоровиц я е записвал, рядкост за него, цели три пъти в студио: RCA, 1945 г.; Sony, 1971 г.; DG, 1985 г.; плюс един куп концертни записи от последните му години, които естествено са сходни – но не и еднакви! – със записа за DG. Трите студийни записа, обаче, трудно биха могли да бъдат по-различни един от друг. Спецове разправят, че този за Sony бил най-добрият от всички, тъй като е "най-близо до това, което е написал Шопен." Сигурно за това според мен е най-обикновеният и най-скучният от всички. Не искам да слушам Шопен. Искам да слушам Хоровиц. Или най-малкото двамата по-равно. Светът е пълен с пъпчасали пубертети из разни музикални училища, които свирят Шопен перфектно и по всяка вероятност "най-близко до това, което е написал". Напълно безинтересна работа. От друга страна ранният запис на Хоровиц е доста голяма дивотия, но е вълнуващ. Късният е може би абсолютният шедьовър в цялата му Шопенова дискография: значително по-бавен, но все още с виртуозен блясък (дори и прехвърлил 80-те Володя не се бъзика) и най-вече с изключително оригинални акценти и смени на темпото.

Накрая на полонезите две думи за "Големия брилянтен полонез с предхождащо Andante Spianato", както понякога се нарича очарователния опус 22 на Шопен, към който имам особена слабост. По принцип за пиано и оркестър, творбата има и версия за соло пиано, която Володя е записал само веднъж, и то преди доста годии (RCA, студио, 1945 г.). Въпреки лошия звук и липсата на свестен ремастър все още, изпълнението на Хоровиц си заслужава многократното слушане. Въвеждащото Andante Spianato е изящно, преходът към Големия брилянтен полонез – мощен, а той самият – олицетворение на елегантността; великолепната лирична тема по средата на танца е прелестно изпълнена и финалът е подобаващо виртуозен. Определено един от бисерите в цялата Шопенова дискография на Володя; един от тези не кой знае колко чести случаи, когато Шопен и Хоровиц се разбират отлично без да се опитват да се надвият един друг, но въпреки това резултатът е впечатляващ и оригинален. Иска ми се в по-късни години Хоровиц да беше направил още един запис на тази толкова очарователна и ефектна пиеса, вместо да си губи времето с Интродукция и рондо, оп. 16, (Sony, студио, 1971 г.) една от много малкото творби на Шопен, които с известна горчивина могат да се категоризират като "салонна музика".

Единственият интеграл на Хоровиц по отношение на Шопен са четирите скерца – все грандиозни пиеси, които обаче често изискват и неподозирана от доста пианисти нежност. Странен интеграл, определено. Четвъртото скерцо (EMI, студио, 1936 г.) Хоровиц е свирил на живо за последно в края на 30-те години, Второто и Третото скерцо (RCA, студио, 1957 г.) пък въобще не е свирил пред публика. Първото скерцо на Шопен обаче трябва определено да е било едно от най-любимите в целия живот на Хоровиц; жалко, че засега не мога да кажа същото за себе си. Великият пианист го е свирил в продължени на 60 (!) години (1926-86) и понастоящем съществуват поне пет официални записа и един Господ знае колко пиратски. Без значение дали в студио на няма и 50 години (RCA, 1951 г.) или на повече от 80 (DG, 1985 г.), или пък някъде по средата (Sony, 1963 г.) Първото скерцо с Хоровиц винаги е експлозивно преживяване, което обаче изглежда като Перловската река пред Амазонка в сравнение с двата му концертни записа (RCA, 1953-та и 1975 г.); колкото и клиширано да звучи, в тези записи Володя е абсолютно демоничен. Разказват, че веднъж в последните си години Хоровиц изпраскал Първото скерцо, в домашна обстановка и на един дъх, след което станал залитайки, опрял се на рояла и казал: "Ох, това е трудно!"

Признавам си без бой, че Баладите на Шопен са любимите ми негови творби. Дори и най-слабата от четирите (Втората) е великолепна. По ирония на клавирната муза това е единствената, която Хоровиц никога не е записвал, макар че я е свирил на живо в края на 20-те и началото на 30-те години. Третата балада също не се е задържала дълго в репертоара на Володя, за последно публиката на концертите му е имала възможност да я чуе през 1950 г.; за щастие преди това Хоровиц е успял да я запише – RCA, студио, 1947 г. Макар че записът е изненадващо "класически" и се характеризира със значително по-малко волности отколкото доста други Шопенови записи на Володя, все пак звучи подчертано Хоровицовски. И темпото е точно такова, каквото трябва да бъде според мен. Интересно е да се сравни с изпълнението с това на Рахманинов, който в този случай, по изключение, е къде-къде по-необуздан и резултатът е абсолютна перверзия. Понякога съм чувал записите на Хоровиц на Четвъртата балада да се наричат така, но не съм съгласен, макар че интерпретацията е определено ексцентрична и в студиото (RCA, 1952 г.), и на концертния подиум (RCA, 1981 г., Horowitz at the Met). Интересна подробност по отношение на Четвъртата балада и Хоровиц е, че наскоро Naxos издадоха един запис от 1949 г., който навремето бил пуснат на 78-оборотка само в Европа, но почти веднага бил изтеглен от пазара по настояване на Хоровиц, в резултат на което днес колекционери си скубят косите в люта борба за няколкото може би продадени копия. Това си е тяхна работа. По важното за ценителите на Хоровиц е възможността да чуят запис, с който маестрото очевидно е бил недоволен. Да се чуди човек защо – изпълнението е невероятно – но може проблемът да е бил чисто технически, тъй като звукът не е на нивото на записа от 1952 г. Въпреки това –  да са живи и здрави в Naxos Historical и все така да ни радват.

Критици и музиколози могат да тръбят колкото си искат, че Четвъртата балада на Шопен е най-великата му творба в жанра, но за мен такава е и си остава Първата. Поне четири официални нейни записа на Хоровиц са издадени досега, пиратските никой ги не брои. Също като Шестата полонеза, и тук разликите са просто невероятни. Наистина е трудно да се повярва, че зверски мощният, но изящно мелодичен, запис от 1947 г. (RCA, студио) е направен от същия човек, както и този през 1982 г. в Лондон (RCA, на живо). Както вече многократно стана дума, въпросният Лондонски концерт е един от най-злощастните в цялата кариера на Хоровиц и Първата балада на Шопен свидетелства за това – почти всички прелестни мелодични линии са изкривени до неузнаваемост и на моменти динамиката е наистина "блъскандо". Трябва обаче да се отбележи, че и технически записът е под всякаква критика и за това Хоровиц няма никаква вина. Кой знае с какво са били надрусани техниците на RCA – като оставим настрана зловещото изскърцване точно по време на тихото начало, вероятно някоя злополучна врата извън контрола на момчетата с микрофоните, записът "блести" главно с най-невероятно грозния звук във високия регистър на пианото, който въобще някога е бил записван; човек спокойно може да реши, че чукчетата удрят не по струни, ами по празни консервени кутии. Интересно, но Полонезът-фантазия от същия концерт звучи доста по-добре технически. Както и да е, това не е толкова важно колкото фактът, че може би най-добрите изпълнения на Хоровиц на Първата балада са тези записани за Sony на живо през 60-те години – един от легендарния концерт по завръщането през 1965 г. и един от още по-легендарния "Телевизионен концерт" през 1968 г. – интересно е да се отбележи колко различни детайли има в двете изпълнения, въпреки че разликата между тях е само три години. По принцип доста критики са били отправяни към Хоровиц и неговото виждане за Първата балада, включително и от Харолд Шонберг, който смята че Володя свирил непрекъснато творбата цял живот (вярно), но така и не успял да се разбере със самия себе си как точно трябва да звучи (невярно). Изказвайки се по-подобен начин, мистър Шонберг демонстрира нетипична за него липса на проницателност. От една страна артисти от ранга на Хоровиц никога не са се интересували от свирене на едно и също нещо по един и същи начин, а от друга – творби от ранга на Първата балада на Шопен имат практически неограничен интерпретаторски потенциал. Комбинацията от двата фактора прави всяко постоянство на интерпретацията практически невъзможно. Лично аз се радвам за това. Не твърдя, че не слушам и други изпълнения на Първата балада, но неповторимата комбинация от лиричност и невротичност, от поезия и лудост дори, която винаги съпровожда изпълненията на Хоровиц си остава за мен незабравимо преживяване.

Още един пункт, по който се разминаваме значително с Харолд Шонберг, е Втората соната на Шопен. Хоровиц е оставил два коренно различни студийни записа на творбата (и един на живо, че и на видео даже, от Белия дом през 1978 г., но неиздаван) – 1950 г. за RCA и 1962 г. за Sony. Изглежда аз съм единственият човек на този свят, който предпочита ранния запис; всички останали величаят късния, а за RCA-ския дрънкат само простотии от сорта на "Траурният марш е като руска лодка на стероиди." Лично аз, макар че не се смятам нито за садист, нито за мазохист, искам да чувам в тази соната преди всичко болка. Творбата е сред най-мрачните, най-злокобни и най-брутални композиции на Шопен. И точно така трябва да звучи според мен. Не знам за руските лодки или стероидите, но Траурният марш в записа от 1950 г. е сред най-великите неща, които някога съм чувал. Може би звучи повече истерично, отколкото траурно, да, но пасва дяволски добре на останалите три части; и за пореден показва легендарната лява ръка на Хоровиц, която наподобява гръмотевичен грохот както никоя друга. Късният запис на Втората соната е много хубав и със стерео звук на порядъци по-добър от моното на ранния. Само че в него има много повече Шопен, отколкото Хоровиц.

Накрая на Шопеновите творби в изпълнение на Хоровиц, но съвсем не на последно място разбира се, ще се позанимая накратко с ноктюрните, от които Володя е записал цели девет, повечето само по веднъж. По-скоро – "едва девет". За ноктюрните често се използва клишето "клавирно bel canto", с което изрично се изтъква, че с тези пиеси Шопен – голям почитател на италианската опера и особено на Белини – е постигнал най-съвършената имитация на "красиво пеене", както се превежда bel canto. Предполагам точно това е причината ноктюрните да звучат толкова великолепно в изпълнение на Хоровиц. Така както малцина някога са си давали сметка колко сериозен музикант е бил Володя, още по-малко са разбирали основния стремеж през цялата му кариера, през целия му живот: да накара пианото да "пее", да го превърне в идеална имитация на човешкия глас, този най-чуден от всички инструменти. Представете си какво предизвикателство е това! Пианото по същество е ударен инструмент: натискаш един клавиш, задейства се един безобразно сложен механизъм, в следствие на което едно чукче удря по една струна, тя вибрира и се чува звук. Едва ли може да съществува по-различен начин на звукоизвличане в сравнение с гласните струни на певеца. Въпреки това мнозина велики пианисти са карали пианото да пее (няма кавички!) и Хоровиц винаги е бил един от тях. Не напразно е бил маниак на тема опера и страстен колекционер на стари записи от златната ера на bel canto; не напразно в края на живота си Хоровиц изразявал възмущението си от младите виртуози по много характерен начин: "Те не пеят!" В същото време, наред с прелестни "клавирно-вокални" мелодии, ако мога така да се изразя, много от Шопеновите ноктюрни съдържат буреносни пасажи със страхотен драматизъм, нямащи нищо общо с каквото и да е пеене, най-малко пък белкантово. Уникалността на Хоровицовите интерпретации лежи именно в това, че Володя никога не се е притеснявал да свири тези пасажи с подобаваща доза драматизъм, макар че винаги се намира някой, който да определи този драматизъм като "истерия", разбира се. Може би най-прекрасният пример за комбинацията от bel canto и dramma е Ноктюрно, оп. 27 № 1 (RCA, студио, 1957 г.) – един от абсолютните шедьоври в  жанра – за щастие записано с нетипично отличен звук за Шопеновата плоча на Хоровиц от 1957-ма. За мнозина концепцията е твърде грандиозна, но за мен е идеалната – особено тежките акорди към края, които други пианисти масово свирят като в три посред нощ. В заключение за ноктюрните и Хоровиц е интересно да се отбележи, че най-многократно записваното – цели четири пъти, два в студио и два на живо, и то само в разстояние на 15 години – е т. нар. оп. 72 № 1, едно от най-ранните ноктюрни (1827 г.), но публикувано чак след смъртта на Шопен. Каква музика за композирана от 17-годишен!

Тъй като обемът на настоящето писание категорично изключва подробното разглеждане на всички мазурки, етюди, валсове и др. пиеси, което така или иначе ще е непоносимо скучно, в заключение за Шопен и Хоровиц ще се спра само на още няколко пиеси, които е трудно да бъдат подминати. Като цяло в по-кратките пиеси Хоровиц винаги е бил най-очарователен в мазурките, които е записвал в продължение на повече от половин век и които е смятал за някои от най-великите композиции на Шопен, както и за "миниатюрни поеми". За разлика от много други пианисти Хоровиц никога не е третирал тези толкова прости на пръв поглед танцови пиеси като лека салонна музика. За съжаление е записал само 13, но повечето от тях по 3-4 пъти, неизменно с нещо ново всеки път. Също като публиката на живо, Шопен винаги е стимулирал Хоровиц да дава максимума от себе си технически и артистично – както и да прекалява понякога. Типичен пример за последното е изключителната Фантазия във фа минор, оп. 49, записана на живо в Карнеги хол през 1948 г. и интерпретирана от Хоровиц по меко казано екстравагантен начин, който лесно мога да приема, но доста по-трудно да харесам. Интересно е да се отбележи, че съществува късен запис (1984 г.), който никога не е бил одобрен за издаване. Такива пиеси има повече, отколкото можете да предположите, включително и невероятните етюди оп. 25, № 11 и № 12, известни с глупавите тривиални имена "Зимен вятър" и "Океан" съответно, записани от Хоровиц по време на последните звукозаписни сесии в живота му през октомври/ноември 1989 г., но така и не одобрени за издаване от великия артист. За щастие Фантазия-импромптю, оп. 66, е издадена като част от последния диск на Хоровиц за Sony. Една от най-ранните, най-известните и най-красиви композиции на Шопен, тук прелестната й средна част е подложена от Володя на значително по-бързо темпо от обикновено, което само доказва за пореден път, че в лицето на Владимир Хоровиц клавирното изкуство на миналия век имаше един от най-големите си Шопенисти.

Хоровиц и унгарския демон

Както вече разбрахте, Ференц Лист (1811-1886) е композиторът с най-ниско КПД в дискографията на Владимир Хоровиц. Тежък удар за страдащите – като мен – едновременно от Листомания и Хоровицомания, но ще трябва да го преживеем някак. Все пак не може човек да не се зачуди как ли са звучали изпод пръстите на Хоровиц Данте-соната, Трансцедентни етюди № 4 ("Мазепа") и № 5 ("Блуждаещи огньове"), Риголето-парафразата, Испанската рапсодия, зверската "Буря" и нежните "Женевски камбани" из "Първата година" на цикъла "Години на странстване", Втората полонеза, Кампанелата, двата клавирни концерта. Всички тези произведения са присъствали активно в концертния репертоар на Володя през 20-те, 30-те, че даже и 40-те години, но не е известно да съществува какъвто и да е запис на която и да е от тях. Можем да се надяваме, че някой ден отнякъде ще изпадне някоя "пиратка" или запис от някое радио, но вероятността за това е минимална; в онези години техниката все още не е била напреднала достатъчно за пиратстване и въпреки важната роля на радиото, не кой знае колко много концерти са се предавали и записвали, най-малкото защото и то все още е било в своите пелени.

Първото нещо, което прави впечатление в Листовата дискография на Хоровиц е големият брой пиеси, които са "редактирани", "аранжирани" и пр. от самия Хоровиц, което означава, че Володя е "барал" оригиналния текст на Лист, добавяйки по нещо от себе си. В някои случаи – "Ракоци" и Втората рапсодия примерно – промените са толкова съществени, че изпълненията ще бъдат разгледани в раздела за транскрипции и обработки правени от Хоровиц. Тези намеси на Володя са смущавали съня на цели армии пуритани през годините и си заслужава да експлоатираме проблема малко по-детайлно. Защото подобни хора демонстрират не само пълна липса на въображение – което е типично за човешките същества – но и пълна липса на елементарни познания по история на музиката – дали от мързел, дали от интелектуална немощ, дали от неоправдано високо самочувствие е без значение.

Владимир Хоровиц често е бил определян като "Последният романтик" или като "пианист, принадлежащ към голямата романтична традиця на изпълнение". Подобни определения може и да са клишета, но определено не са празни приказки. Както всички пианисти формирали артистичните си идеали преди Втората Световна война, благодарение на учителите си Хоровиц е рожба на музикалния Романтизъм от XIX в., чиито корени стигат назад във времето до Шопен и Лист. Самият Лист в късните години на живота си е бил един от най-известните педагози с армии от ученици. Заедно с Теодор Лешетицки (1830-1915) двамата са отговорни за формирането в една или друга степен на повечето велики пианисти на границата между двете столетия. Едно от малкото изключения е легендарният Йозеф Хофман (1876-1956), който обаче е бил частен ученик на един друг, ако ми позволите оксиморона, класически романтик: Антон Рубинщайн (1829-1894). Общото между учениците на всички тези велики учители е именно романтичната традиция на изпълнение, която казано с две думи представлява следното: много по-голяма свобода по отношение на темпо, динамика и дори самите ноти, отколкото някой днес може да си представи. Стриктното придържане към текста на композитора до степен на механично и брутално скучно изпълнение е модерна измишльотина датираща от втората половина на XX в. Нищо подобно не е съществувало в изпълненията на Хофман и Падеревски, примерно, както и на дошлите след тях, но последователи на същата романтична традиция, Рубинщайн и Хоровиц, примерно. Ако днес някой нахъсан младеж с пъргави пръсти изсвири Първата балада на Шопен в стила на Йозеф Хофман, но на изпит в консерваторията или пък – не дай си Боже! – на клавирен конкурс, напълно съм убеден, че бедното момче ще бъде линчувано публично и със сигурност ще се сбогува с всякакви надежди за кариера в областта. Коя ценностна система по отношение на клавирното изкуство е по-валидна – романтичната или модерната – е много, ама много спорен въпрос. Както и напълно излишен. Добре е обаче модерните пуритани да помнят, че съвременният стил на изпълнение би звучал точно толкова ексцентрично, екстравагантно и направо вулгарно преди век, колкото днес романтичният стил им звучи на тях.

Почти всеки велик композитор в историята на музиката е съзнавал, че написаното на нотната хартия е просто основа, която се нуждае от изпълнител, за да има въобще някакъв смисъл. Същите тези композитори не просто са позволявали всякакви волности на изпълнителите; нещо повече – те са ги очаквали. Поне така са стояли неща докато на сцената не излезнало гуруто на модернизма Стравински с неговия прочут крясък към изпълнителите: "Не ме интерпретирай! Свири нотите, както съм ги написал!" Но да оставим Стравински и неговата "музика" на техните почитатели и да се обърнем към Лист. От всички композитори на XIX в., Лист е бил вероятно най-типичният романтик, както по отношение на изпълнителския си стил на пианото, така и като композитор. Всеизвестен факт е, че унгарският гений често е преработвал композициите си по три-четири пъти, но никога не е правил клади от ранни ръкописи в стила на Брамс. Истина е, че Лист е бил един от основните виновници още към 1850 г. редица от ранните издания на негови свръхвиртуозни творби да се превърнат в колекционерска рядкост, но това няма нищо общо с каквото и да е недоволство от негова страна. Вече установен във Ваймар и отдал се главно на композиция Лист по всяка вероятност е постъпил така, защото е искал да бъде приеман сериозно като композитор, а не просто като "най-великия виртуоз на всички времена". Хората винаги им е трудно да приемат, че човек може да прави повече от едно нещо по изключителен начин. Фактът, че Лист е бил дяволски прав в умишленото потискане на ранните си композиции убедително се доказва от историята: чак до втората половина на XX в. той е бил смятан за посредствен композитор, изключително виртуозен, вулгарен, бомбастичен и некадърен, както и – разбира се – за най-великия пианист в историята. Лист, обаче, е бил преди всичко композитор и то най-продуктивният, който по-миналият век е виждал – все още не е ясен точният брой на композициите му, но е някъде между 1300 и 1400. Разбира се, че сред тях има известно количество боклуци, но много по-малко отколкото мнозина си мислят. По отношение на собствените му композиции и безбройните им ревизии последната дума има най-големият авторитет в световната Листология – Алън Уокър: няма достатъчно доказателства да смятаме, че Лист е гледал на по-късната редакция на дадена творба задължително като подобрение, още по-малко пък като нещо окончателно; той спокойно може да е виждал музиката така, както поетът У. Х. Одън е виждал поезията – като вечно недовършена. Ако има композитор на този свят, за който е изключително вероятно да одобри промени в собствените му композиции от изпълнителя, това е именно Лист. Спекулациите са опасна работа, но не е никак невероятно, че ако можеше да чуе Хоровиц, Лист не само нямаше да възроптае срещу промените на собствената му музика, но и щеше напълно да ги одобри.

Конфликтът между "нотите като Библия" и свободата на интерпретацията има и друга страна, която си заслужава да се разгледа, макар че за много съвременни музиканти може да звучи като светотатство. Никога не съм я чувал по-кратко, точно и ясно описана отколкото това прави Джордж Болет (1914-1990) в едно интервю от началото на 80-те години. Един от наистина последните пианисти-романтици нерядко обвиняван в липса на респект към нотите, един от най-проникновените интерпретатори на Лист, пианист с колосална техника и уникална артистичност не по-малки от тези на Хоровиц, макар крайно различни и далеч от неговата популярност, Джордж Болет е безапелационен авторитет и думите му заслужават поне опит за свободен превод: "Репутацията, която някак си съм придобил е, че не уважавам нотния текст. Ако попиташ когото и да било от моите ученици обаче, всеки ще ти каже, че никой няма по-голямо уважение към текста на композитора от мен. Да разгледаме въпроса така. Какво прави композиторът? Сяда и композира някаква творба – клавирна соната, примерно – преживявайки в момента на сътворяването й една мистерия, чието величие ние никога няма да можем дори да започнем да разбираме. Добре. Колко дълго композиторът е ангажиран по този толкова интимен начин с една творба? Месец, два, три. Година. След това преминава към други творби. Сега, какво прави изпълнителят? Взима една творба, изучава я, научава нотите, упражнява се и в крайна сметка я изпълнява, след което я оставя да отлежи известно време. Когато дойде време за следващото изпълнение, той отново взима нотите, отново ги изучава, отново ги изпълнява. Колко дълго е ангажиран той с тази творба? Цял живот! Аз днес свиря неща, които съм научил 13-14-годишен. След цял живот на изучаване на дадена творба и нейното изпълнение, което в крайна сметка е смисълът на композирането, прекалено арогантно ли е от моя страна да кажа, че може би познавам тази творба дори по-добре от самия композитор? След цял живот на изучаване и изпълнение, при което тази творба е станала неразделна част от музикалната личност и същност на изпълнителя." Нямам какво да добавя.

Безспорно най-легендарният запис в Листовата дискография на Хоровиц е първият му на титаничната Соната в си минор (EMI, студио, 1932 г.) – великолепно изпълнение, но днес повече с исторически интерес отколкото с музикална стойност. Поне за мен. Парадоксално е, но по онова време Лист наистина е бил смятан за изключително вулгарен и посредствен композитор, когото си е направо срамота да свири човек. Хоровиц не му е липсвал кураж да запише една от най-грандиозните му композиции в толкова нездравословен за Листоманите климат; още повече, че самият Володя тогава още нямал 30 години. Характерно за онези времена критиците ревюиращи записа не обърнали много внимание на изпълнението, но пък се постарали да разсипят "вродената евтиния на Лист" с класически фрази като "странна смес от стойностно и фалшиво, изкуство и изкуственост, велики идеи и кич" или "кодата се влачи разпокъсано: евтино, Лист, евтино". Брилянтен критицизъм, две мнения да няма. Сонатата днес е твърдо утвърдена в репертоара, често свирейки се от куцо и сакато (често буквално), но преди седемдесетина години нещата не са стояли точно така; никой не е длъжен да я харесва и днес, разбира се, но подобни критикарски изблици определено звучат идиотски. Не е пресилено да се каже, че Хоровиц има известна заслуга за утвърждаването на творбата – Володя я е свирил в продължение на повече 50 години (1926-78), макар и с една солидна пауза от четвърт век в периода 1951-76 г. Освен вече споменатия запис, съществуват още два концертни. Единият беше издаден съвсем наскоро в поредицата The Private Collection (RCA, на живо, 1949 г.) и някои побързаха да го обявят за най-добрия запис, който Хоровиц е правил на творбата, но аз не мисля така. За мен върхът си остава последният запис на Володя (RCA, на живо, 1976 г.), който можете на откриете на вече споменатия из тези редове диск Horowitz plays Liszt. Самият факт, че Хоровиц е бил 73-годишен по време на записа е невероятен. Интерпретацията и изпълнението са монументални. Според някои други са "пародия" и "карикатура".

Отново на Horowitz plays Liszt могат да се открият още няколко записа от концерти на Хоровиц в края на 70-те и началото на 80-те години, които трябва да се чуят, за да бъдат повярвани. Звукът е с такива зверски контрасти в динамиката и с такава поразителна виртуозност, че понякога човек почти забравя колко оригинални преди всичко като интерпретация са тези изпълнения, макар че понякога нямат кой знае колко общо с написаното от Лист. "Мефисто Валс" от Лист-Бузони-Хоровиц (RCA, на живо, 1979 г.) означава просто, че оригиналът на Лист се сторил недостатъчно виртуозен на Бузони, та затова го "пипнал" човека, след което "Мефисто валс"-а от Лист-Бузони се сторил недостатъчно виртуозен на Володя, та затова и той го "барнал". Въпреки че финалът леко бие на шоуменщина, всеки истински почитател на Хоровиц е щастлив, че изпълнението е било записано, тъй като на следващия сезон Володя вече го бил отписал от репертоара си. Сходен е и случаят със смазващата Втора балада (RCA, на живо, 1981 г.) записана в Метрополитен опера, която Хоровиц е свирил само и единствено през сезона 1981-82 г. Това е още едно изпълнение, което обикновено се слага в категорията на боклуците като "бомбастично" – и което според масите важи и за Володя, и за Ференц. Според мен творбата е една от най-красивите въобще писани някога за пиано. Хоровиц определено прекалява на моменти, но прекалява така, както само той може. Уникално изпълнение във всяко отношение.

Може би най-невероятният концертен запис на Хоровиц на музика от Лист е "Долината Оберман" (Vallée d'Obermann) из "Първа година" на цикъла "Години на странстване" (Années de Pèlerinage: Première Année). Изпълнението е записано за Sony през ноември 1966 г. в Карнеги хол и е просто неописуемо. Ако някой иска да му препоръчам един-единствен запис на Хоровиц, демонстриращ всичките му достойнства, вероятно ще избера този. Има всичко: виртуозност, която те оставя с отворена уста; гръмотевична буря в лявата ръка; но и прелестни мелодии изпълнени с много нежност. Творбата всъщност е представителна и за гения на Лист като композитор, който толкова десетилетия е бил напълно пренебрегван; Лист никога не е имал мелодическия гений на Шопен, вярно, но пък никой друг не е имал въображението на Лист, но това е друга история. Интересно е да сравним изпълнението на Хоровиц с наскоро издаденото на съвременния ултравиртуоз Аркадий Володос, чийто дебютен диск преди малко повече от десетина години взриви световната клавирна общественост със страховити изпълнения на някои от най-трудните преработки на Хоровиц. Последният диск на Володос се казва Volodos plays Liszt и включва страхотно изпълнеие на "Оберман", в което ясно си личи как Аркадий копира едно към едно Хоровиц в един от най-впечатляващите примери за гръмовна лява ръка записвани някога – и от двамата. Няма нищо лошо да се копират великите. Ако може човек, разбира се. Прави чест на Аркадий, че се опитва да копира само звука на Хоровиц, докато интерпретацията му е коренно различна и коя от двете ще изберете е въпрос знаете на какво.

От малкото на брой студийни записи на сравнително мащабни творби на Лист, които Хоровиц ни е оставил, ярко се откроява известното "Траурно шествие" (Funérailles) – седмата пиеса из не чак толкова известния цикъл "Поетични и религиозни хармонии" (Harmonies Poétiques et Religieuses). С отличен звук за времето и компанията (RCA, 1950 г.), записът е демонизъм в най-чист вид, който обаче е много изпипан музикантски и винаги под контрол. Легендарният пасаж за лява ръка, който предшества кулминацията на творбата, никога не е бил свирен с такава зловеща градация и с такъв размах по отношение на динамиката (включително и от самия Хоровиц в ранния му запис – EMI, студио, 1936 г.). Чиста проба клавирен катаклизъм. Шестата унгарска рапсодия (RCA, студио, 1946 г.) е още един великолепен пример как убийствено виртуозна музика – прочутия финал – може да се свири по музикантски и с вкус. Наскоро издаденият в Original Jacket Collection концертен запис (1951 г.) на тази единствена "непипана" от Хоровиц унгарска рапсодия е още по-убедително доказателство колко погрешна е представата за Хоровиц като безмозъчен блъскач.

Дори и най-противоречивите Листови записи на Хоровиц представляват интерес. "Скерцо и марш" (Sony, на живо, 1967 г.) е крайно неизвестна пиеса, която може да се нарече "едно от най-добрите произведения на Лист" само с цената брутално неискрен комплимент. В действителност творбата е една от малкото на Лист, в които впечатляващата виртуозност е кажи-речи без никаква подкрепа от чисто музикална гледна точка. Странно е, че Хоровиц е избрал подобна пиеса в края на 60-те години, но не е никак странно, че я е свирил само един сезон. Може би най-скандалният Листов запис на Хоровиц е наскоро издадената Втора легенда (RCA, на живо, 1947 г.), която е "барана" много яко и на моменти звучи като унгарска рапсодия; не особено подходящо за творба с програмно заглавие "Св. Франциск от Паола ходи по вълните" (St. Francois de Paule marchant sur les flots). Явно и Хоровиц не е бил доволен, защото само след един сезон творбата излетяла от репертоара му. Въпреки това изпълнението има няколко интересни интерпретаторски решения и основната тема е изпълнена с рядко величие, дори и ако светията малко се удави накрая. Разбира се, ако питате Листомразците, творбата е "мегаломанско бомбастична". Ако питате мен – не че ме питате, но да ви кажа – Втората легенда на Лист е изключителна творба, но в грешните ръце често звучи като пълен боклук – а тези на Хоровиц не са от най-правилните, макар че съм чувал и доста по-големи грешници. Впрочем, първото важи и за Първата легенда, посветена на по известния светия и носеща името "Св. Франциск от Асизи проповядва на птиците" (St. François d'Assise. La Prédication aux oiseaux). Може би е по-добре, че Хоровиц никога не я е свирил.

Накрая трябва да се отбележи, че Хоровиц винаги е свирил по неподражаем начин и редица кратки пиеси от Лист. Основна сред тях е Valse Oubliée № 1, което май се превежда като "Забравен валс" или нещо подобно, макар че в ръцете на Хоровиц звучи повече като мини копие на "Мефисто валс". Володя явно е бил голям фен на тази очарователна триминутна пиеса, тъй като я е свирил цели 60 години (1926-86) и е оставил най-малко пет официални записа (три в студио и два на живо). Като изключим първия (RCA, 1930 г.), който е в абсурдно бързо темпо, останалите са отлични, най-много може би късната версия от 80-те (DG, студио, 1985 г.). Общо за период от около 20 години Хоровиц има по един запис на четири (№№ 2, 3, 4, 5) от шестте "Утешения" (Consolations). Третото е особено популярно, но всички са много нежни и красиви пиеси, с които и самият Шопен би могъл да се гордее. Определено не е за подминаване в изпълнение на Хоровиц и хиперизвестния "104-ти сонет на Петрарка" (Sonetto 104 del Petrarca), който Володя е записвал в студио (RCA, 1951 г.) и на живо 35 години по-късно по време на Московския си концерт. Късният запис е уникален. В прекия смисъл на думата. Само Хоровиц може да изсвири толкова популярна пиеса по толкова различен начин, че хем да не може да я сбърка човек, хем да може и да я познае. Още едно предизвикателство, от което Хоровиц никога не се е притеснявал, както и още едно доказателство колко велик артист е Володя. Хайде стига толкова Лист.

Хоровиц и руската емиграция

Всеизвестен факт е, че в средата на 40-те години Владимир Хоровиц е бил един от ранните популяризатори на Сергей Прокофиев (1891-1953), изпълнявайки за първи път в Америка т. нар. "Военни сонати" (№№ 6, 7 и 8), както и правейки първия в света запис на Седмата соната (RCA, студио, 1945 г.). Легендата разказва, че Володя изпратил копие от записа на Серж, който в отговор му подарил едно копие на хартия с посвещение "На великолепния пианист от композитора." Записът на сонатата, както и този на свръхоткачената Токата, оп. 11, (RCA, студио, 1947 г.) определено си заслужава да се чуят. Най-малкото защото за пореден път показват, че Хоровиц е невероятно музикален дори и когато свири нещо, което е доста по-близо до абсолютен джънгър отколкото до музика.

Разбира се най-важният руски композитор в дискографията (и в живота) на Хоровиц е Сергей Рахманинов (1873-1943), "Последният романтик" сред композиторите, тъй да се каже. Като се има предвид колко близки са били двамата велики музиканти, определено е странно колко малко Рахманинов е записал всъщност Хоровиц: Третия концерт, Втората соната, 5 етюда-картини (от общо 17), 3 прелюда (от поне 24!), 2 музикални момента (6), Хумореска и Баркарола из оп. 10 (7) и "Полка на В. Р." (Polka de W.R., която всъщност дори не е на Рахманинов, а само негов аранжимент за пиано на полката Lachtäubchen от напълно забравения днес немски композитор Франц Бер; мелодията била една от любимите на бащата на композитора, Василий, та оттам инициалите.) Наистина жалко, защото от всички композитори, които Володя е свирил неподражаемо, музиката на Рахманинов винаги е звучала по особено въздействащ начин.

Естествено Третият концерт, за който вече многократно стана дума, е на първо място. Хоровиц ни е оставил три записа на него, всеки които си има своите фанатични привърженици: с Алберт Коутс на диригентския пулт (EMI, студио, 1930, първи запис на концерта въобще), с Фриц Райнер (RCA, студио, 1951 г.) и с Ойген Орманди по случай "Златния" юбилей (RCA, на живо, 1978 г.) Отделно има поне няколко официално издадени неофициални записа, от които най-много легенди се носят за този с Джон Барбироли (APR, на живо, 1941 г.) имащ съмнителната слава да е най-бързото изпълнение на Третия хващано някога на запис, но не съм го слушал. Трите официални записа са крайно различни. Ранният с Коутс е солидно орязан и макар че е с отличен за времето си звук, от оркестъра почти нищо не се чува. Записът с Райнер е невероятен като изпълнение, но звукът е толкова зле, че дори Naxos-кият магьосник Марк Оберт-Торн не е успял да оправи работата. Пианото звучи отвратително рязко и неприятно, а оркестърът – все едно е в мазето. Моят личен фаворит си остава последният запис с Орманди, който е с отличен звук, но и най-странен като интерпретация. Ако питате Харолд Шонберг, бил пълен с "манеризми" и "сантименталност". Не съм сигурен какво точно означават тези две неща, но нещо ми подсказва, че ако ги нямаше, всички интерпретации щяха да звучат абсолютно еднакво. Не че съм съгласен с всички темпа и акценти на Хоровиц в този запис, съвсем не съм, но както винаги – Хоровиц е различен. Свеж. Убедителен.

Интересна е историята с Втория концерт на Рахманинов, който за една бройка можехме да имаме днес на запис, но не било писано. Хоровиц твърдял в края на живота си, че го е свирил по време на консерваторийните години, но най-вероятно никога не го е свирил пред публика по-късно. Въпреки това Володя харесвал концерта достатъчно, за да иска да го запише. Единствено не му допадало, че по време на кулминацията в третата част пианото не дублира оркестъра (както е в Третия концерт). Когато двамата с Рахманинов се сближили достатъчно, Хоровиц попитал композитора дали може да промени соловата партия, ако реши да запише концерта, на което Рахманинов измърморил едно "Ну, Горовиц" и категорично отсякъл: "Прави каквото искаш". В началото на 50-те "Горовиц" водил преговори с RCA по въпроса, но оттам го отрязали без право на помилване. Да се чуди човек на какъв акъл са хората работещи в тези звукозаписни компании. Разбираемо е, ако людете твърдо поставят мангизите над артистичните идеали, но в случая това не обяснява малоумието на RCA. Както веднъж многозначително отбелязал дългогодишният приятел и продуцент на пианиста Томас Фрост: "Хоровиц и до мажорната гама да свири, пак ще се продава." В началото на 50-те години на миналия век Вторият концерт на Рахманинов с Хоровиц е щял да бъде абсолютен хит в света на класическата музика. Днес щеше да е чиста проба класика. Не било писано.

Поне имаме Втората соната на Рахманинов с Хоровиц, за която Володя също получил разрешение на редактира както си иска. Сергей хич не бил доволен с творбата: композирал я през 1913-та, съкратил я през 1931-ва, рядко в свирел пред публика, така и никога не е записал и една част от нея. Но ако Рахманинов е бил просто недоволен, Харолд Шонберг е направо унищожителен: след един куп суперлативи за брилянтното изпълнение на Хоровиц, критикът от Голямата ябълка завършва "почти убеден, че сонатата е сериозна музикална творба". Володя е свирил Втората соната не особено често, но в продължение на 40 години, оставяйки след себе си два феноменални концертни записа – 1968 г. за Sony и 1980 г. за RCA, като първият разбира се е значително по-див, макар че като за дело на гонещ 77 години дядка и вторият си го бива. Отделно има запис на видео от Лондонския концерт през 1982 г., но е издаван само на разни архаични носители; макар и най-слаб от трите, записът не е без своите достойнства. А Втората соната на Рахманинов е като самия Хоровиц – или обичаш, или мразиш, средно положение няма. Аз спадам към първата група. Въпреки че всеки път след финалната част се налага да си намествам мебелите...

Малкото кратки Рахманинови пиеси, които Хоровиц е записал, са сред най-ценните в цялата дискография. Макар че всички до една са интерпретаторски и изпълнителски бисери, някои все пак се открояват. От етюдите-картини меланхоличният № 5 и апокалиптичният № 9, и двата из оп. 39, се радват на по два записа в периода 1962-75 г. Който и да си изберете, "петицата" ще ви разплаче, а "деветката" ще ви изкърти пломбите. Други две пиеси, но от концерти в периода 1979-81 г., които правят всички останали интерпретации да звучат аматьорски и за пореден път изумяват със способностите на близо 80-годишния Хоровиц, са "Хумореска", оп. 10 № 5, и популярният прелюд в сол минор, оп. 23 № 5. Хумореската е от 1979 г. и определено прави записа на самия Рахманинов (отличен) да звучи като приспивна песен, а прочутият с маршовия си ритъм сол минорен прелюд е нещо, което съм слушал десетки пъти и все още не мога повярвам на ушите си. Въобще не звучи като марш и Володя съвсем не е толкова перфектен технически колкото съвременните виртуози, но както той казва "аз мога да правя някои други неща, които те не могат, така че сме равни". (Равни друг път!) Изпълнен като бис и записан в Метрополитен опера през ноември 1981 г., сол минорният прелюд е просто чудо като се има предвид, че Хоровиц е бил на 78-години по време на концерта: и двете кулминации са изпълнени с невероятен скок в динамиката, нечовешка енергия и феноменален контрол на мелодията; средната част звучи като някое от най-прекрасните ноктюрни на Шопен. Въобще няма какво да се опитвам да опиша неописуемото.

Интересно е, че единственият друг официален запис на Хоровиц на сол минорния прелюд датира от 1931 г., няма нищо общо с късния и е всъщност един от най-слабите записи на Володя. Странно е, че въобще е бил одобрен за издаване, но и за това си има обяснение. Въпросният запис, впрочем, е единственият на Хоровиц правен някога в Берлин (Beethovensaal). В самия край на 1930 г. (30 декември всъщност) Хоровиц направил в Лондон първия в историята запис на Третия концерт на Рахманинов, който навремето естествено бил на 78-оборотки и се разпрострял точно на девет страни. За запълване на десетата била записана токатата на Прокофиев, след което Хоровиц отпрашил на турне из Германия. Внезапно обаче босовете от HMV/EMI решили, че сол минорният прелюд ще е къде-къде по-добър "пълнеж" към концерта и настанала голяма суматоха, защото Хоровиц вече бил в Германия, а записът на концерта чакал готов за издаване. В крайна сметка момчетата от Electrola, немския филиал на EMI, били натоварени със задачата да гепят Хоровиц докато е на турне и да запишат прелюда, без който историческия Трети концерт просто не можел да бъде издаден. Съответно онези хванали Володя в берлинската Beethovensaal и го изюркали да запише пиесата. Ето така стават лошите записи. Тези от звукозаписните компании наистина са луди за връзване.

Може би тук е мястото да се занимаем с обвинението на мнозина през годините, че уникалният звук на Хоровиц, гръмовният бас особено, е бил резултат преди всичко на специални пиана настроени по специален начин, главният виновник за което е Франц Мор – любимият акордьор на Хоровиц от 1965 г. до смъртта му. Хипотезата си заслужава да се разгледа малко по-подробно, дори и само с цел да се покаже каква страхотна глупост е. Истина е, че понякога пианото на Хоровиц е било акордирано различно по негово настояване, като например за Третия на Рахманинов с Орманди през 1978 г., когато Франц Мор не бил съгласен, тъй като според него роялът звучал "твърде брилянтно", но "Кой съм аз, че да споря с Владимир Хоровиц" завършва начумерено американеца от немски произход. (Какво има предвид Франци с "брилянтно" не знам, на мен като обикновен слушател ми звучи по-металически от обикновено, но не неприятно, а може и да си въобразявам само.) Истина е също така, че някои рояли Steinway специално отредени за Хоровиц са имали по-леки клавиатури от обикновено – като например този за завръщането му през 1965 г., на който му трябвали "само" 45 г на клавиш (срещу 48-53 г. обикновено). Само че това нищо не променя. Хоровиц е бил маниак на тема Steinway и е държал на точно определени рояли, които не е сменял с години, даже през 70-те са пътували на турне с него, но от 1934 г. до края на живота си Хоровиц е сменил най-малко шест рояла, един Господ знае колко акордьора преди Франц Мор и четири звукозаписни компании, които в различни периоди са записвали звука му по коренно различен начин. Хоровиц си е Хоровиц навсякъде: 80-те за DG, 70-те RCA, 60-те за Sony, 50-те пак за RCA, та дори и в архаичните записи за EMI от 30-те, Хоровиц и легендарният му звук си личат практически във всяка пиеса. За тези обаче, които твърдо вярват в световната конспирация с цел Хоровиц да звучи уникално на пианото, има няколко видео доказателства. Едното е от видеото Horowitz in Moscow, където Володя свири на пианото на Скрябин, което е кажи-речи в окаяно състояние. Хоровиц си е Хоровиц. За тези, които ще се хванат за сламката, че въпросната творба (етюд, оп. 2 № 1) не е достатъчно виртуозна, има един особено важен архивен откъс на видео от посещението на Хоровиц в Съветския Съюз през 1986 г., по-точно в къщата на Чайковски. Там Володя свири на пианото, на което се предполага, че Чайковски е композирал Патетичната симфония през 1893 г. Инструментът е с колосална сантиментална стойност естествено, но също така е и порядъчно раздрънкан. Хоровиц си е Хоровиц. Зверският бас включително, тъй като в случая Володя свири финала на прекрасната Елегия, оп. 3 № 1, от Рахманинов. (Между другото – невероятно, но факт – не е известен друг случай Хоровиц да е свирил тази пиеса, още по-малко пък да я записвал; на видеото Володя дори свири с ноти пред него, което е голяма рядкост.) Разбира се, възможно е Франц Мор – в комбина с КГБ, ЦРУ, ФБР и Мосад – да се е промъкнал предварително в къщата на Чайковски и набързо да е акордирал пианото на великия композитор в стил "Хоровиц". Напълно възможно. Утре някой ще каже, че геният на Моцарт и Бетовен е бил в нотната хартия, този на Микеланджело може би в чука и длетото, а този на Ван Гог с абсолютна сигурност в четките.

Хоровиц и най-големия романтик сред романтиците

Определено от всички немски композитори Роберт Шуман (1810-1856) е бил любимецът на Хоровиц, или както той самият се изразява: "Шуман е винаги творчески. Обичам го!" Иска ми се и аз да можех да кажа същото, но няма да се лъжем сега. Харесвам Шуман, но само толкова. Затова съм принуден да го съкратя, въпреки невероятно високото му дискографско КПД от 85%. Интересно е, че по отношение на Шуман Хоровиц е бил привлечен почти изключително от два негови клавирни цикъла, които трудно биха могли да бъдат по-различни – "Детски сцени" (Kinderszenen), оп. 15, и "Крайслериана" (Kreisleriana), оп. 16. (Те и с поредни опусни номера – сега забелязах!) "Детски сцени" представлява 13 очарователно прости и по детски наивни пиеси с програмни заглавия на немски, седмата от които е невероятно прочутото "Мечтание" (Träumerei) свирено от Хоровиц на бис в продължение на половин век. Ако щете вярвайте, но наистина звучи точно като "мечтание"; за разлика от доста други изпълнения, които звучат като "дремене". Хоровиц ни е оставил общо четири пълни записа на "Детски сцени" – два за RCA, студиен от 1950 г. и на живо от Лондонския концерт през 1982 г.; един студиен за Sony от 1962 г.; и един издаден от DG и записан по време на на концерт във Виена през 1987 г.; трябва да се отбележи обаче, че по време на последния виенската публика прави туберкулозното отделение да изглежда тихо. Няма как записи правени в разстояние на 37 години да звучат кой знае колко сходно, но който и да изберете, няма да сбъркате. "Крайслериана" е съвсем друга работа – цикъл от осем фантазии без никакви програмни имена, само темпови означения (на немски, не на италиански както обикновено), в които няма абсолютно нищо наивно или детинско. Чиста проба клавирна страст, на моменти с почти плашеща интензивност. Явно Роберт е бил много влюбен в Клара. Сигурно затова е свършил на 46 години в лудница; от много любов така става; но това е друга история. "Крайслериана" се появява доста късно в репертоара на Хоровиц, през 1968 г., но се задържа чак до средата на 80-те, макар че няма данни великият пианист да е свирил цикъла на живо в промеждутъка от близо 20 години. За щастие на бъдните поколения два студийни записа съществуват. Този за Sony от 1968 г. е понастоящем легендарен, както и виртуозен tour de force. Записът на DG от 1985 г. няма нищо общо с каквато и да виртуозност, но значително по-бавното темпо дава възможност на човек да открие някои нови нюанси. Още един пример – банален станах отвсякъде вече, но това е положението – колко хляб за интерпретация се крие във великите произведения, когато с тях се захване истински артист, а не най-обикновен занаятчия.

Освен тези два цикъла, има още две монументални Шуманови творби в репертоара на Хоровиц, които просто принуждават човек да ги спомене с по няколко думи, макар че и двете никога не са били от най-често изпълняваните. Прекрасната Фантазия в до мажор, оп. 17, чиято първа част Шуман нарича "най-страстната музика, която съм писал" (с право!), чиято втора част е страховит "Марш" с финал, на който всички живо си чупи пръстите и чиято трета част е по всяка вероятност сред най-нежните и красиви в цялата клавирна литература. Освен брилянтния запис от 1965 г., за който вече надълго и нашироко стана дума, наскоро беше издаден и един ранен запис от 1946 г. изкопан от "частните" рецитали на Володя в Карнеги хол; качеството на звука е далеч от това на късния запис, но изпълнението е покъртително. Що се отнася до Соната № 3, оп. 14, известна още с доста подходящите имена "Голяма соната" или "Концерт без оркестър", това е творба толкова монументална, че чак ме плаши; доста интересна, наистина, но все още не се разбираме с нея. Хоровиц я е свирил един-единствен сезон, през 1975-76 г., когато се хвалел (погрешно), че е първият възкресил сонатата от забвение. Два концертни записа има издадени, като с единия (от 1976 г.) преди години стана голям скандал, тъй като при преиздаването му на компактдиск (Horowitz plays Schumann) се оказа, че инженерите на RCA, неадекватни както винаги, объркали дубълите нещо и сложили на диска не тези от оригиналния винил, ами съвсем различни, които навремето не били одобрени от Хоровиц. (През 2009 г. грешката беше коригирана в Original Jacket Collection.) Вече стана дума, че няма такова нещо като автентичен запис на живо, нали; тази соната, примерно, е сглобявана на части от поне четири различни рецитала състояли се през февруари 1976 г. в Оукланд и Пасадена (Калифорния). Другият запис на Третата соната с Хоровиц обаче – издаден като част от рецитала Horowitz reDiscovered – се твърди, че въобще не бил "пипан". Навремето (2003 г.) това си беше малка, но шумно рекламирана, революция като първия концерт на Хоровиц издаден в напълно "суров" вид, т. е. без никакви трикове от страна на момчетата в апаратната: чуваш точно това, което се е случило в късния следобед на 16 ноември 1975 г. в Карнеги хол. Поне така разправят присъствалите. Аз по онова време съм бил на около -5 години.

В допълнение към току-що споменатите четири мащабни творби, Шумановата дискография на Володя съдържа и солиден брой по-малки пиеси, които надхвърлят всеки разумен обем на настоящото писание. Само ще отбележа, че записваните два пъти от Хоровиц "Вариации върху тема от Клара Вик" – RCA, на живо, 1950 г; Sony, студио, 1969 г. – всъщност е част от Третата соната, която Хоровиц явно много му се е искало да запише отделно. (Темата е много красива – да и се ненадява човек на Клара!) Моят личен фаворит от малките пиеси е Арабеска, оп. 18, записана от Хоровиц за първи път още през 1934 г. (EMI, студио), впоследствие още два пъти за  Sony (1962 г., студио; 1968 г., на живо по телевизията). Дяволски очарователна пиеса, Арабеската е опасна с постоянните смени на темпо и настроение – някой по-невнимателен пианист лесно може да я накара да звучи като сбор от части на различни пиеси, които не си пасват особено. Хоровиц никога не допуска подобно нещо. Като цяло музиката на Шуман винаги изкарва най-доброто от Володя и при този композитор трудноприемливи ексцентричности и разочарования практически не се срещат. Или не? Ето един интересен казус: дали Хоровиц наистина е толкова съвършен интерпретатор на Шуман или само на мен така ми се струва, тъй като с Роберт не сме кой знае колко близки? Не че има значение. Това, което ти се струва, то всъщност е.

Хоровиц и мистицизма

Мнението на Володя за руския композитор и мистик Александър Скрябин (1872-1915) си заслужава да се цитира в оригинал: "He was crazy, you know." Знам. Все още не мога да се убедя, че Скрябин е композитор, който трябва да се приема сериозно. Въпреки прекрасното си първо име. От друга страна, все още не мога да приема сериозно редица други композитори, които са залегнали къде-къде по-сериозно в стандартния репертоар като например Брукнер, Малер и Прокофиев, да не говорим за Нововиенската школа и Стравински. Друга тема. Скрябин е бил сред най-любимите композитори на Хоровиц и ако адаша въобще се радва днес на някакъв ренесанс откъм публичен интерес, то това е изцяло дело на Хоровиц. Скрябиновата му дискография е впечатляваща: 11 етюда, 19 прелюда, 4 поеми, 2 "листа от албум" (Feuillet d'album), четири сонати (№№ 3, 5, 9 и 10) и Vers la femme ("Към пламъка", струва ми се). Изключително странна, оригинална и трудна за възприемане музика.

Вероятно очарованието на Хоровиц от музиката на Скрябин датира още от детските му години, когато 10-годишният Володя свирил пред композитора, който посъветвал родителите му да го направят културен човек, защото само добър пианист не било достатъчно. А може би Скрябин е привличал Хоровиц като един вид антипод на вечния му стремеж към клавирно bel canto. В едно интервю от 1974 г., сядайки на пианото за убийствено изпълнение на хипероткачената пиеса Vers la femme, Володя споделя: "Това е много специална музика. Повече перкусивна. Малко страшна. [към тонрежисьора] Приготви се за страхотен звук. Ако не колабирам, пак добре." Хоровиц прави първия си запис на музика от Скрябин чак през 1950 г., но само пет години по-късно е достатъчно куражлия да запише плоча изцяло посветена на мистичния адаш. Днес да запише някой диск със Скрябин не е кой знае колко трудна работа, но през 1955 г. само Владимир Хоровиц е можел да си позволи подобна волност; при това диска съдържа някои от най-непопулярните творби на и без непопулярния Скрябин като Третата соната и 16 прелюдии (доста по-слабо известни от етюдите). Не е особено известен фактът, че навремето Скрябиновата плоча била придружена не само със запис на ръцете, но и на гласа на Хоровиц, който с емблематичния си руски акцент споделя някои чувства и мисли за музиката на Скрябин и нейното незаслужено пренебрегване от изпълнителите. Интересно е, че съществува и втори вариант на този запис, който никога не е бил издаван, но определено си заслужава опит за превод:

Говори Владимир Хоровиц. Ако сте поръчали този запис и не го получите навреме, тогава обвинявайте мистър Алън Кейс. Ако звукът не е перфектен, има разни мъгляви моменти или нещо друго не съвсем в ред, обвинявайте мистър Джон Пфайфър, а и инженерите също така. Ако композицията ви се струва вяла и не особено красива, обвинявйте композитора. Ако изпълнението е скапано, обвинявайте мистър Владимир Хоровиц. Но моля ви купете записа, защото всички ние имаме остра нужда от пари.

Има две изключения в музиката на Скрябин, на които искам да се спра подробно. Това са разбира се двата му най-известни етюда: оп. 2 № 1 и оп. 8 № 12; ако не първия, то втория сте го чували със сигурност. Оп. 2 № 1 е неземно красива композиция, както и първият запис на Хоровиц на музика от Скрябин датиращ от 1950 г. (RCA, студио). По-късно следват още поне четири официални записа – два в студио (1962 г., Sony; 1985 г., DG) и два концертни от двата най-легендарни концерта в живота на Хоровиц – Карнеги хол през 1965 г. (като бис, за Sony естествено) и Москва през 1986 г. (DG). Обикновено музспецовете обичат да повтарят, че този етюд бил музикално отражение на руската душа. Но аз си мисля, че ако такова нещо като "човешка душа" наистина съществува и сме тръгнали да й приписваме някакво значение, най-добре веднага да я лишим от националност. Силно се съмнявам, че човек поне малко чувствителен към музика, независимо дали е от Москва, Мадрид или Мозамбик, не би се развълнувал като чуе оп. 2 № 1 от Скрябин в изпълнение на Хоровиц.

Етюд, оп. 8 № 12, е на другата емоционална крайност – изключително драматична композиция – като единствените прилики с предишния са името на композитора и (поне) пет официални записа: два за Sony (1962 г., студио; 1968, на живо, Тв), един за RCA (1982 г., на живо, Лондон) и два за DG (1985 г., студио; 1986 г., на живо, Москва). Този етюд е от изключително значение за всички Хоровицомани, тъй като предлага може би най-великолепната възможност в цялата дискография за сравнение между стила му през 60-те и през 80-те. Разликата е меко казано огромна. Ранният запис е в значително по-бързо темпо, ограничена динамика и лява ръка не съвсем в стил "Хоровиц". Хубаво изпълнение, но: твърде много Скрябин, твърде малко Хоровиц. Чуйте сега който и да е от късните записи, но за предпочитане някой от концертните; по-диви са. През 80-те години Хоровиц вече не свири просто етюд, а клавирна поема: темпото е значително по бавно, но много по-разнообразно; динамиката е поразителна – началото е тихо, после следва един дори още по-тих пасаж, само за да се развихри истинска буря в кулминацията; лявата ръка е феноменално мощна. Нищо чудно, че почти едновременнно с последните акорди – точно както и при сол минорният прелюд на Рахманинов – публиката издивява тотално. "Твърде много грешни ноти", клатят недоволно глави пианисти, гледайки Московския концерт. Мда. Някои от тях са толкова грешни, че даже и аз ги чувам. На кого му пука?

Хоровиц и първия романтик в историята

Първият романтик в историята на музиката е Франц Шуберт (1797-1828), или поне така разправят музиколозите. Шуберт е добър кандидат: кореняк виенчанин, роден и починал във Виена, трагичен рекордьор сред великите композитори по краткост на живота, само за някакви си 31 години на този свят успял да композира около 1000 произведения, към 600 от които са сред най-прекрасните песни писани някога за човешки глас, разкриващи мелодическо богатство, с което никой друг композитор не може да се мери (с изключение на Моцарт, Шопен и Верди, разбира се). Шуберт е композирал и огромно количество музика за соло пиано, от която Хоровиц е записал сравнително малко, но пък тези записи неизменно са сред най-добрите му.

Критиците, естествено, ще ви надуят главата, че Хоровиц не е Шубертов специалист и че концертният запис на Соната № 21, D. 960, (RCA, 1953 г.) е "твърде романтичен", нищо че Шуберт се предполага да е романтик. Ако Хоровиц я беше изпълнил тази соната à la Брендел (прочут Шубертов специалист), нещата надали щяха да се променят. Ходи обяснявай, че нямаш сестра. За мен единствената Шубертова соната в дискографията на Хоровиц си остава едно от монументалните му изпълнения, при това с отличен звук за запис на живо от 1953 г. От общо осемте импромптюта, по четири в опуси 90 и 142, Володя е записал цели шест в студио – главно за Sony през 1973 г. (оп. 90 № 1 и № 4; оп. 142 № 1 и № 2), макар че оп. 90 № 3 се появява още през 1962 г.; последния си студиен запис на Шубертово импромптю (оп. 142 № 3) Хоровиц прави през 1985 г. за DG. Всичките шест импромптюта винаги излизат изпод пръстите на Хоровиц точно така, както се предполага да звучат, ако заглавието им има някакъв смисъл: като "импровизация", а не като "Добре темперирано пиано" на Бах, което може да те умори от скука. От последните години на Хоровиц за DG датират и единствените му записи на две изключителни Листови транскрипции на музика от Шуберт. Валс-каприз № 6 из "Виенски соарета" (Soirée de Vienne, общо девет пиеси) е записан през 1986 г. и свирен на почти всеки концерт на Хоровиц в края на 80-те; по бохемски елегантна пиеса с кода дело на самия Володя. Истинският шедьовър сред творбите на Шуберт в дискографията на Хоровиц, и може би най-великият запис на "нова" пиеса в края на живота му, е прочутата "Серенада" (Ständchen) в транскрипцията на Лист. Изключително популярна творба свирена навсякъде и във всякакви аранжименти, аз все още не съм попадал на изпълнение с повече тъга, меланхолия и самота.

Музиколозите могат да разправят колкото си искат, че Шуберт (когото обожавам) е първият романтик, но за мен това си остава Лудвиг ван Бетовен (1770-1827). Именно Лудвиг беше титанът, който с "Еройка" и "Апасионата" тласна историята на музиката безвъзвратно в епохата на Романтизма, когато Франц все още минаваше прав под масата. Да, разбира се, познахте: Хоровиц е всепризнат анти-Бетовенов специалист. Истина е, че Хоровиц е свирил и записвал твърде малко и не рядко изключително противоречив Бетовен, но когато става въпрос за артист от ранга на Хоровиц, част от него се разкрива в абсолютно всяко негово изпълнение. Като за начало, записът на Петия концерт на Бетовен с Фриц Райнер (RCA , студио, 1952 г.) е фантастичен и – слава Богу – с далеч по-добър звук от онази резачка предишната година (Третия на Рахманинов). Пуританите може и роптаят, че това е "твърде романтичен Бетовен", но на мен това ми звучи като "твърде мокър дъжд". Какъв друг Бетовен може да има? (Между впрочем, в последните години от живота си Хоровиц "водил преговори" с големия диригент Карлос Клайбер двамата да запишат Третия концерт на Бетовен. Най-вероятно са щели да го направят, ако не се беше намесила смъртта.)

Бетовеновите сонати с Хоровиц са странна смесица от най-доброто и най-лошото в цялата дискография на Володя. Крайно нетипично за него почти всички записи са студийни и то на творби свирени изключително малко пред публика. Хоровиц е записвал най-много прочутата "Лунна соната" (№ 14, оп. 27 № 2) – 1946-та и 1956 г. за RCA; 1972 г. за Sony – макар че я е свирил на живо само през 1947 г. Нито един от трите записа не блести с оригиналността характерна обикновено за Володя, макар че и нито един не е лош – с изключение на последния, чийто финал Харолд Шонберг съвсем правилно определя като "перверзен". Двата колосални шедьовъра, с които в първите десетина години на XIX в. Бетовен е направил революция в историята на клавирното изкуство – а именно № 21 "Валдщайн" и № 23 "Апасионата" – са записвани по два пъти от Хоровиц (50-те за RCA и 70-те за Sony) и са сред незабравимите му интерпретации. Особенно ранната "Апасионата" от 1959 г., първият стерео запис на Хоровиц, е страховито изпълнение, което след всяко слушане ми е трудно да си избия от главата за поне няколко дена. Както и доказателство, че изпълненията пред публика въобще не са решаващ фактор – Хоровиц е свирил "Апасионата" на живо за последен път през много далечната 1928 г. Нещо повече дори – може би най-добрият запис на Бетовенова соната в цялата дискография на Володя е на творба, която никога не е свирил на живо: "Патетичната" соната (№ 8, оп. 13), записана за Sony с перфектен стерео звук през 1963 г. Мислех, че никой не може да се мери с великия Вилхелм Кемпф по отношение на прелестната втора част – Adagio cantabile – но се оказа, че Володя се справя не по-зле с наглед простата мелодия, която при толкова малко пианисти звучи "бавно и напевно", второто е особено илюзорно и трудно за постигане. Парадоксално, или може би не, но и обатното изглежда също е вярно: концертиране пред публика въобще нищо не гарантира. Соната № 28, оп. 101, е най-често изпълняваната на живо (макар и само четири сезона в разстояние на половин век) и единственият запис на Володя направен по време на концерт – 1967 г. за Sony. Вярно, че сонатата е от най-шантавите на Бетовен, но изпълнението на Хоровиц бие всякакви рекорди по откаченост. Трудно ми е да разбера защо Володя въобще е включил в репертоара си творба, в която е толкова очевидно, че се чувства крайно неудобно. Ярък контраст е ранният оп. 10 № 3 (Соната № 7), с отличен сефте-стерео звук от 1959 г. и Хоровиц, който определено се забавлява и релаксира на поразия.

Накрая на частта за Бетовен две думи за една рядко изпълнявана и силно подценявана творба, последното включително и от самия Бетовен: "32 вариации на оригинална тема" в до минор, WoO 80 (Werke ohne Opuszahl, т. е. "творба без опусен номер"). Легендата разказва, че Бетовен бил толкова недоволен от тези свои вариации, че веднъж го ударил на самокритика от сорта на: "Бетовен, Бетовен, какво магаре си бил да композираш подобно нещо!" И от яд оставил творбата без опусен номер. Аз обаче намирам "32 Вариации" далеч по-вълнуващи от "Диабели"- или "Еройка вариациите", на които Лудвиг е счел за нужно да даде опусни номера (ама в момента не си ги спомням). Хоровиц има един-единствен запис на WoO 80 и той датира от 1934 г. (EMI, студио). Звукът е примитивен, разбира се, но Володя прави всичко възможно да подпали клавишите. Забележителното за "32 Вариации" е фактът, че това е Бетовеновата творба, която Хоровиц е свирил най-много пред публика, макар и само шест години в един период от 35 (1931-66 г.). Тъй като в хранилищата на Sony съществува неиздаден концертен запис от 1966 г., призовавам тези момчета да не се ослушват, а да го пускат на пазара.

Хоровиц като популяризатор на онеправданите

След оттеглянето от сцената през 1953 г., както се оказва впоследствие за цели 12 години, Хоровиц най-после има време да се отдаде на няколко проекта, които го занимават открай време. Резултатът са революционните за времето си плочи изцяло посветени на не особено популярни композитори като Клементи (1954, RCA) и Скарлати (1964, Sony). По онова време, дори и без подкрепата на сцената, Хоровиц е с твърдо установен легендарен статус и буйната клавирна младеж се надпреварва да копира всичко свързано с него. Също както със Скрябин, ако днес Клементи и Скарлати се радват на някаква по-значителна популярност сред публика и изпълнители, то голяма част от заслугата за това е именно на Владимир Хоровиц. Но кои са Клементи и Скарлати?

Муцио Клементи (1752-1832) е един от най-значителните музиканти от епохата на Класицизма. По рождение италианец, но прекарал по-голяма част от живота си в Англия, Клементи е погребан в Уестминстърското абатство и почти напълно забравен много преди да се превърне английска пръст. През XX в., обаче, не само Хоровиц, но и редица музиколози започват да се интересуват все по-живо от музиката на Клементи. Някои дори смятат, че в негово лице Романтизмът има по-значителен предтеча отколкото в лицето на Моцарт или Бетовен. Знае се със сигурност, че Лудвиг е изпитвал нескрито възхищение към Муцио, което говори много. Освен това Клементи е бил един от феноменалните пианисти на своето време, който вероятно е засрамил публично не кого да е, а самия Волфганг Амадеус Моцарт. В края на 1781 г. двамата се срещнали на "клавирен дуел" в двора на Йосиф II във Виена – точен аналог на прословутия сблъсък между Лист и Талберг през следващия век. Моцарт по принцип бил лошо момче, което рядко имало добра дума за колега музикант. Със самочувствието на най-великия пианист на своето време – и с право – Моцарт обикновено гледал на опонентите си по клавиатура с достатъчно презрение, за да не заслужават дори и някоя лоша дума. Доста грубичките забележки по отношение на Клементи в писма до баща му обаче показват, че италианецът може и да е показал на Волфганг някой и друг нов трик на клавиатурата. Освен пианист-виртуоз Клементи бил и сравнително продуктивен композитор. Оставил е около стотина творби за пиано, които така се случило, че в средата на миналия век привлекли цялото внимание на Владимир Хоровиц.

През 1954 г. си било истинска бомба. Владимир Хоровиц да свири Клементи? Един от най-големите световни виртуози да се занимава с музиката на онзи италиански англичанин, дето единствената му значителна творба са безобразно скучните технически упражнения Gradus ad Parnassum? Не може да бъде. Както се оказало – може. Разбира се Хоровиц свирел Клементи отпреди, още от 1949 г., но след оттеглянето си от сцената развил истинска страст към Муцио и не мирясал докато не пресвирил всичките му творби. В периода 1949-79 г. е записал за RCA и Sony, в студио и на живо, общо 12 сонати или части от сонати, които мен – като най-обикновен слушател – все още не ме успяват да ме впечатлят особено. Музиката е интересна, изобретателна, със значителна стойност за музиколозите преполагам, но малко суховата и еднообразна. Отвреме-навреме се улавям, че съм по-впечатлен с пръстите на Володя отколкото с мелодиите на Клементи. Може би не съм слушал достатъчно все още.

В крайна сметка обаче Хоровиц прекалил. Комбинацията от сценична липса и слабоизвестни композитори (Скрябин и Клементи! Да бе!) се оказали повече отколкото шефовете на RCA можели да понесат. Плочите с Шопен и Бетовен от края на 50-те не успели да замажат нещата и в началото на 60-те Хоровиц бил елегантно изритан от компанията, за която бил записвал в последния четвърт век. Когато в RCA се усетили каква страхотна глупост са направили, вече било късно: Хоровиц бил подписал със Sony. Първите три плочи за новата компания през 1962-63 г. се превърнали в абсолютни бестселъри в областта на класическата музика, може би не на последно място защото – както отбелязва Харолд Шонберг – Хоровиц сигурно е имал напълно човешкото желание да покаже на босовете в RCA какви идиоти са били. Четвъртата плоча трябвало да бъде изцяло посветена на Скарлати.

Доменико Скарлати (1685-1757) е италиански бароков композитор, за който музиколозите смятат, че е оказал огромно влияние върху формирането на Класицизма със своите около 550 клавирни сонати. Хоровиц свирел Скарлати още от младини, първият си запис на негова соната бил направил още през 1928 г., но в началото на 60-те Володя имал време да се занимае със сериозно изучаване как трябва да се изпълнява Скарлати, кой са най-автентичните издания на сонатите му и т. н. В крайна сметка всичко завършило с пресвирването на всичките 550 (или там някъде) и мания по Скарлати, сравнение с която Клементи бил направо слаба ракия. Имало и възражения, естествено: от една страна пуританите се цупели, че сонатите на Скарлати били писани не за пиано, а за клавесин; от друга страна, след смесени рецитали с Шопен, Рахманинов, Шуман и Лист, шефовете на Sony не били очаровани от нова плоча само със Скарлати. Опасенията им били неоснователни. Навремето плочата се продавала като топъл хляб, а днес 12-те сонати на Скарлати от 1964 г. са един от най-легендарните записи на Хоровиц; през 1993 г., за поредицата The Complete Masterworks Recordings, Sony добавиха към оригиналната програма още шест сонати записани навремето през 1964-та, но неиздадени. Общо в цялата дискография на Хоровиц се съдържат 35 сонати от Скарлати записани за EMI, RCA, Sony и DG в продължение на близо шейсет години. Самите пиеси са с продължителност не повече от пет минути всяка, но притежават чар, оживеност и емоционално богатство, които при Клементи нещо май ги е хванала липсата. Хоровиц разбира се свири на концертен роял Steinway, а не на клавесин. Пуританите продължават да се цупят, но Доменико се усмихва благосклонно.

Хоровиц и най-великия от всички клавирни концерти

В днешно време "сериозните" музиканти обикновено са склонни да отричат записите на Хоровиц на Първия клавирен концерт на Чайковски, оп. 23, като "по-скоро техническо, отколкото художествено постижение". Истина е, че и четирите официално издадени записа, които съм слушал, са значително по-бързи от което и да е съвременно изпълнение. Но това няма нищо общо с художествената стойност. Харолд Шонберг често обича да дава примери за редица произведения с точност до минути и секунди, които ясно показват, че през годините се наблюдава тенденция към забавяне – и то значително. Практически всичко през 90-те години се свири значително по-бавно отколкото през 30-те или 40-те, но няма никакви данни някой навремето да е смятал подобни изпълнения за прекалено бързи или липсващи артистичност. Да смятаме, че днешният маниер на бавните темпа е с по-голяма художествена стойност от този на предците ни, е чиста проба арогантност; Харолд Шонберг на едно място дори заявява директно, че подобни бавни темпа представят музиката в погрешна светлина. Аз не бих отишъл толкова далеч, но определено записи на един и същи клавирен концерт от 40-те и от 90-те звучат като коренно различни произведения; ако човек има достатъчно здрав разум да проумее това, солидни дози удоволствие могат да се извлекат и от двете изпълнения/произведения. А що се отнася до толкова модерните днес бавни темпа, те са един вид перверзия, макар и не толкова голяма, сходна с концепцията за нотите като свещен текст, който е истинско светотатство да променяш. Виждате ли, ако свириш бързо, значи си безмозъчен виртуоз, но ако свириш бавно – о, тогава ти си задълбочен интерпретатор, демек артист. Това са уникални глупости. Първият концерт на Чайковски с Хоровиц е идеалното доказателство.

Официално са издадени два записа – в студио, 1941 г., и на живо, 1943 г. – и двата за RCA, и двата записани в Карнеги хол, и двата със специално създадения за Артуро Тосканини Симфоничен оркестър на NBC, както и със самия него на диригентския пулт. И двата записа са невероятни като изпълнение, дори и ако концертният е може би малко по-вълнуващ; но може и да си въобразявам. Редно е да се отбележи, че преди време Naxos издадоха в поредицата си Toscanini Concert Edition един концертен запис от 1941 г. с невероятен за времето си звук и демоничен Хоровиц. Като специален бонус на диска има и смразяващо кръвта изпълнение на Патетичната симфония на Чайковски под палката на маестро Тосканини. Записът превъзнасян най-много от Харолд Шонберг и редица други почитатели е този от 1953 г. с Джордж Сел (или Шел? абе, Szell!) – един от последните пъти, когато Хоровиц е свирил концерта на Чайковски пред публика. Слушал съм този запис само в изданието на Andromeda, които не са особено известни като царе на ремастърите, и може сравнително негативното ми отношение да се дължи на кошмарния звук, който е доста по-лош от този записан повече от десет години по-рано, макар че разбира се би трябвало да е обратното. Чувах наскоро, че джапанките били изкарали някакъв ремастър-трепач, но не съм го слушал. Със сигурност изпълнението със Сел подкрепя легендата, че когато се изправил пред Ню Йоркската филхармония големият диригент заявил: "Нека мистър Хоровиц прави каквото си иска, ние ще го следваме навсякъде." Както и да е, който и запис да избере човек, очаква го буреносно изпълнение, в което обаче техническата прецизност е толкова невероятна, че почти мога да повярвам на Сен-Санс и глупавия му афоризъм: "Преодоляната трудност в изкуството е сама по себе си красота." В интерес на истината нито една от множеството прекрасни мелодии в концерта не страда от бързите темпа на Хоровиц. Някои не кой знае колко мелодични моменти дори звучат дяволски свежо – prestissimo-то във втората част е направо джазово. Що се отнася до прословутите октави на финала, те обикновено са зверски бързи, разбира се. Но пък и определено не са от най-гениалните мелодични хрумвания на Чайковски. Впрочем, и в първата част на концерта има няколко подобни пасажа, които очевидно са писани изцяло с цел виртуозна изява и ако човек може да си позволи да ги изсвири мълниеносно, защо не? Няма нищо лошо в това – нито в композирането на такива пасажи чат-пат, нито в изпълнението им по най-виртуозния възможен начин. Да сте чули някой днес да обвинява този концерт на Чайковски в липса на художествена стойност? Няма и да чуете. Чудя се обаче защо толкова много хора непрекъснато обвиняват Хоровиц в подобно нещо.

Хоровиц и Хоровиц

Главно през 40-те и начало 50-те години Владимир Хоровиц е бил така добър да остави за поколенията записи на повечето си транскрипции, преработки, аранжименти и т. н., които с малки изключения никога повече не е свирил и записвал след 1953 г. Тези безценни записи често са били един от основните аргументи на градящите концепции от сорта на колко елементарен виртуоз е Хоровиц, надарен с невиждана техника и колосален звук, но по всяка вероятност лишен и от най-елементарна доза артистичност. В следващите няколко реда смятам да покажа, че подобни твърдения са – учтиво казано – празни приказки.

Един най-ранните записи на обработка на Хоровиц, макар и не особено съществена, е "Танц на смъртта" (Danse Macabre), оп. 40, от Сен-Санс. Изключително популярна в оркестровия си оригинал, творбата е брилянтно транскрибирана за пиано от Лист. В ранните си години Хоровиц в свирил на живо Листовия оригинал (даже го е и "записал" на piano roll), но през 40-те години решил направи някои изменения/допълнения. Така "пипнатата" версия Володя е свирил само през 1942 г., когато е и записал пиесата – по изключение в Холивуд. Всички Хоровицомани днес са късметлии, че записът се е получил технически отличен за времето си. Изпълнението на няма и 40-годишния Володя е смазващо виртуозно естествено, но и много, много музикално: обсебващата основна тема звучи подобаващо злокобно, нито един нюанс не е пропуснат. Откакто чух този запис на Хоровиц вече не слушам оригинала за оркестър на Сен-Санс. Скучен ми е.

Краят на 40-те вижда още две обработки на творби от Лист, но много по сериозни отколкото при Сен-Санс. Става въпрос за "Вариации върху Сватбения марш на Менделсон" (RCA, студио, 1946 г.) и "Ракоци марш" (RCA, студио, 1949-50 г.). Това са двете обработки, които от всички на Хоровиц най-много бият на шоуменщина. Може би не е случаен фактът, че Володя ги е свирил само по една-две години пред публика. "Ракоци марш" е базиран на прочутата Унгарска рапсодия № 15 от Лист, но има малко общо с оригинала. Въпреки няколкото момента, в които Володя определено прекалява с пиротехниката, величествената унгарска мелодия никога не губи и капка от величието си. Чисто технически записът е един от най-маниакалните на Хоровиц и ми е трудно да повярвам, че и най-големите радетели за артистичност могат да останат безразлични към подобно клавирно цунами. Що се отнася до изтъркания Сватбен марш на Менделсон – доста посредствена композиция по начало – той е подложен на поредица вариации, от които на човек може да му се откачи главата. Да, определени моменти определено идват малко в повече, но като цяло "Вариациите" са дяволски добре изпипани. Днес бая народ си пробва пръстите с тези легендарни преработки на Хоровиц, но дори и най-добрите попадения (Аркадий Володос, определено) са много далеч от оркестровия звук и кипящата емоция на Хоровиц. По отношение на музикалността нещата не са кой знае колко повече полза на съвременните клавирни пиромани.

Извънредно популярната Унгарска рапсодия № 2 на Лист е съвсем друга работа. Тук Хоровиц може да се каже, че почти е подобрил оригинала; най-малкото е добавил нещо не по-малко оригинално отколкото Лист. Володя не рядко е заявявал, че от всичките му обработки тази е най-трудната за изпълнение. Свирил я е само през сезона 1952-53 г. и единственият останал запис е точно от последния му концерт преди 12-годишното оттегляне от сцената състоял се на 25 февруари 1953 г. Звукът е идеален за времето си, а изпълнението е от тези, които човек слуша и просто не вярва на ушите си. Промените на Хоровиц са главно в бързата част (често наричана friska) и в един момент изпод пръстите му се появяват поне три различни теми по абсолютно едно и също време. Ефектът е поразителен. Направо ставам разноух, чудейки се кое по-напред да слушам. Пианизъм от друга планета какъвто днес, уви, просто няма – макар че Аркадий Володос отново е по петите на Хоровиц. Въпреки че, доколкото ми е известно, обработката никога не е била публикувана на хартия, Володос я включи във вече почти легендарния си дебютен диск отпреди 10-15 години. Аркадий е убийствен, две мнения тук няма, технически е дори по-впечатляващ от самия Хоровиц. Все тая. Спомням си всъщност, че изпълнението на Володос беше първото, което чух, и задълго време остана единственото. Бях убеден, че дори и Хоровиц няма как да постигне нещо подобно. Оказа се, че съм в голяма грешка. Откакто чух Володя, вече почти не слушам Аркадий. Въпреки фамозната си техника (която превъзхожда тази на Хоровиц?!) и перфектния дигитален звук, Володос е със значително по-слабо въображение по отношение на контрасти в динамиката и темпото. В едно изречение: Володос впечатлява, Хоровиц вълнува. Вие, разбира се, сте свободни да се съгласите точно с обратното. Пък и такива сравнения са глупава работа в крайна сметка.

The Stars and Stripes Forever е може би най-прочутата от всички транскрипции на Хоровиц. В оригинал представлява американски патриотичен марш от Джон Филип Суза, който не трябва да се консумира заедно с модерния напоследък антиамериканизъм, защото предизвиква пристъпи на повръщане. Дори ако човек не се наслаждава на подобни благини, не е лесно маршът да се приеме сериозно, особено в оригинала си за бая шумен духов оркестър. Хоровиц направил транскрипцията като благодарност към Америка, която го дарила с американско гражданство през 1945 г. Същата година изпълнил творбата премиерно и публиката изтиквяла отвсякъде; до 1951-ва му се налагало да завършва почти всеки концерт с The Stars and Stripes Forever. (В случай, че не сте схванали тънкия поетичен намек, Stars and Stripes е алегория на американския национален флаг.) Доколкото ми е известно транскрипцията на Хоровиц следва възможно най-плътно оркестровия оригинал, макар че в едно интервю самият Володя твърди, че това не било транскрипция, ами "като симфониите на Бетовен, дето Лист ги направил". Аз мислех, че точно това са класически примери за транскрипции, ама карай. Хоровиц ни е оставил цели три записа, което е изключение сред свръхвиртуозните му творби, които обикновено се радват само на един: студиен от 1950 г. и два концертни, от 1949 г. и 1951 г. Редно е да се отбележи, че ранният запис на живо е полупиратски, записан по време на легендарните концерти в Холивуд Боул и издаден от "компанията" Radio Years, т.е. почти ненамираем. Другите два обаче са издавани официално от RCA и макар концертния да е с по-лош звук, който и да изберете – няма да сбъркате. The Stars and Stripes Forever е може би най-невероятната илюзия в цялата дискография на Хоровиц за изпълнение на четири ръце. Малцина са имали способността да се самоклонират така на пианото. Въпреки че транскрипцията е виртуозен tour de force par excellence, ако ми позволите да се изразя така, Хоровиц изкарва на повърхността всички мелодии толкова изкусно, че човек почти може да приеме марша за стойностна композициякоето е доста трудно, ако слушаш духачите с оригинала. Въпреки това Володя категорично отказал да свири пиесата пред публика след 1951 г. с аргумента, че след Суза-Хоровиц на бис "публиката забравя целия останал концерт." Удържал на думата си. Доста нетипично за "празен виртуоз", а?

Ако The Stars and Stripes Forever е най-известната транскрипция на Хоровиц, то обработката му на "Картини от една изложба" на Модест Мусоргски е най-противоречивата и най-често критикуваната. Една от титаничните творби в клавирната литература на Романтизма, клавирният цикъл на Мусоргски му се носи слава на много нескопосано композиран – не художествено, разбира се, а от чисто техническа и изпълнителска гледна точка. Поне така казват специалистите. Хоровиц явно е бил съгласен. "Мусоргски не е бил пианист", обичал да повтаря Володя докато в крайна сметка не се осмелил да "пипне" творбата. Оставил ни е три записа, доста сходни като интерпретация и звук: 1947 г. в студио; 1948-ма и 1951 г. на живо. За немузикантските уши най-съществената разлика е в последната част, където на финала Хоровиц е променил напълно оригинала, опитвайки се да пресъздаде църковни камбани. Дали е подобрение или не, е спорен и напълно безсмислен въпрос, но със сигурност ефектът си заслужава да се чуе. Няма къде другаде да чуете такова чудо. Във всички случаи е добре, че Хоровиц никога не е последвал съвета на Артуро Тосканини да прави промени не къде да е, ами в късните сонати на Бетовен. Вероятно и самият Хоровиц не би отървал линча след такова "светотатство". Що се отнася до Тосканини, въпреки че бил най-яростният привърженик на максимата "Следвай плътно партитурата, за да не ти се случи случка!", и той си позволявал да прави леки промени в оркестрацията не на какво да е, а точно на Бетовеновите симфонии.

За финал на транскрипции, обработки и т. н. оставих най-важната от всички, с 4 записа и 60 години присъствие в репертоара на Володя, която всъщност е единствената истинска композиция. Горещ почитател на Бизе още от най-ранни години, Хоровиц композира прочутите си "Кармен вариации" още през 1926 г., изпълнява ги за пръв път същата година в Париж, след което се появяват редовно на концертите му като бис (обикновено) чак до 1978 г. През всичките тези години пиесата се променя непрекъснато, което може да бъде проследено на четирите официални записа, които ни е завещал Володя. Първият от тях датира още от 1928 г. (RCA, студио), но за съжаление качеството на звука е под всякаква критика дори и за онези древни по отношение на звукозаписа времена. Въпреки това, с малко въображение, човек може да разбере масовата истерия след Парижката премиера на творбата две години по-рано. През 1947 г. (RCA, студио, отличен звук за времето си) "Кармен вариациите" вече са значително усложнени, а финалът е истинска клавирна вакханалия. Пиесата няма почти нищо общо с тази, която Хоровиц свири често на концерти след завръщането си на сцената през 1965 г. Разполагаме даже с неин видеозапис от прочутия "Телевизионен концерт" на Хоровиц – 1968 г., на живо, Sony. Буйната циганска кръв на Кармен вече се е поуспокоила: пиесата е значително опростена и в доста по-бавно темпо. Макар и все още доста виртуозна творба, "Кармен" от 1968 г. вече е много повече от техническо предизвикателство. Тя е музикален шедьовър. Това е и версията най-често изпълнявана от нахъсани младежи и девойки днес. Сравненията може и да са глупава работа, но тука дори няма база за такива.

Безспорно най-интересният запис на "Кармен вариациите" датира от 1957 г., когато Хоровиц записал в студио (т. е. Карнеги хол без публика) т. нар. "удължена експериментална версия", известна още като "Кармен фантазия" и с пълно право. В този си вариант пиесата е дълга близо седем минути, два пъти повече от обикновено, и съдържа огромно количество материал, който го няма в нито една друга версия; на моменти звучи почти като джаз импровизация. Хоровиц трябва стахотно да се е забавлявал на този запис. Тази версия на "Кармен вариациите" е и най-трудна за намиране. Освен в Original Jacket Collection от 2009 г., доколкото ми е известно пиесата е издавана на компактдиск само като част от сборния RCA Red Seal Century - Soloists & Conductors.

Хоровиц и Слънчевия гений

Често казват, че Владимир Хоровиц обичал музиката на Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) през целия си живот, което спокойно може и да е било вярно, но определено е трудно да се повярва гледайки дискографията на Володя. За близо шест десетилетия звукозаписна дейност (1928-85) Хоровиц е увековечил за поколенията точно две сонати на Моцарт: К(ьохел). 332 в студио за RCA през 1947 г. и К. 331 на живо за Sony през 1967 г.; последната е сонатата, която за финална част има прочутия "Турски марш", който пък не е никакъв марш, макар че трябва да се свири "по турски" (alla turca, както пише в темповото означение). Ако трябва да бъдем изчерпателни, трябва да добавим към ранните Моцартови записи на Володя наскоро издадената Соната К. 333 (RCA, на живо, 1951 г.) и един отдавна наличен запис само на "Турския марш" (RCA, студио, 1946 г.), който просто не е сериозен. Възможно е Хоровиц наистина да е обичал Моцарт цял живот. Познавал е негови творби още от консерваторията, през 30-те години двамата с Тосканини дискутирали съвместно изпълнение на Моцартови концерти, ала така и нищо не изляло. Съмнявам се обаче. Истинската любовна история между Хоровиц и Моцарт започва чак след 80-тия рожден ден на Володя.

От средата 1985 г. до смъртта си през ноември 1989 г., за малко повече от четири години, Хоровиц добавя към Моцартовата си дискография три сонати (К. 281, К. 330 и К. 333), две ронда (К. 485 и К. 511), едно адажио (К. 540) и един клавирен концерт (№ 23, К. 488). Почти няма концерт на Хоровиц през втората половина 80-те, в програмата на който да не фигурира поне една творба от Моцарт. Въпреки че ранните му записи притежават всички белези на рядко оригиналната му артистичност, късните притежават нещо още по-уникално. Само да знаех какво е. Със сигурност знам, че музиката за пиано на Моцарт е най-съвършената писана някога. Не, не се шегувам; не Шопен, не Лист, нито пък Бетовен, Шуберт, Шуман, Брамс или Рахманинов, а точно Волфганг. Никой друг композитор не е постигал толкова много красота с толкова малко ноти колкото Моцарт в музиката си за соло пиано. При никой друг композитор всяка нота не си тежи така безапелационно на мястото, както в Моцартовите клавирни сонати. Най-вероятно тук се крие проблемът: в малкото ноти. А може би не? Всеизвестно е обвинението срещу оперите на Моцарт, че имали "твърде много ноти", но аз си спомням как веднъж един оперен певец ми каза, че оперите на Моцарт са най-трудната музика, която някога е пял – а въпросният човек имаше солиден репертоар от Верди и Росини. Но мисълта ми беше за пианото, където веднага наум идват прочутите думи на големия пианист Артур Шнабел, че сонатите на Моцарт са лесни за децата, но трудни за възрастните. Може би това е най-големият проблем: поради техническата непретенциозност на Моцартовите сонати повечето пианисти просто бъркат простотата с простотията. Така е било масово през целия XIX и първатата половина на XX в. – Моцарт? Евтина рококо музичка, нищо повече! – така си остава и до днес, въпреки че на повърхността нещата може би изглеждат различно. Владимир Хоровиц беше рядко и прекрасно изключение от това правило.

Не малко критики са отправяни по адрес на късните Моцартови записи на Володя. Определено си заслужава да им хвърлим едно око въпреки абсурдността им. Основното обвинение е старата песен: твърде романтично изпълнение, нямащо нищо общо с предполагаемите класически принципи.  Тук отново се връщам към същия проблем, който изоставих в секцията за Лист, а именно романтичната традиция на клавирно изпълнение, за която първото и най-важно нещо е музиката да е израз на чувства и емоционално преживяване; стриктното придържане към темпови означения, към самите ноти дори, остава на заден план. Как трябва да се свири Моцарт? Класически? Романтично? Модерно? Нека да дам думата на Владимир Хоровиц по този въпрос:

Класицизъм, Романтизъм, Модернизъм, Неоромантизъм! Всички тези определения може и да са полезни за музиколозите, но те нямат нищо общо с композиране или изпълнение. Всъщност, те по-скоро могат да бъдат пречка отколкото помощ при обучението на младите изпълнители. Всяка музика е израз на чувства, а чувствата не се променят през вековете. Стилове и форми – да, но не и основната човешка емоция. Пуританите искат да вярваме, че музиката от епохата на Класицизма трябва да се свири с потискане на емоцията, докато този от епохата на Романтизма трябва да се свири с емоционална свобода. Подобен съвет често води до злоупотреби: пресилени и неестествени изпълнения на романтична музика, както и сухи, безжизнени и скучни изпълнения на класическа музика.
През целия си живот, още от младите си години, винаги съм смятал всяка музика за романтична.

Пуританите са тези, за които нотния текст е по-свещен от всичко друго. Тяхната цел не са сантиментални и вулгарни неща от сорта на чувства – те не искат да имат нищо общо с тях – а интелектуално осмисляне на музиката. Техният свещен граал е Urtext, т. е. първичен текст, за който се предполага, че представлява точно това, което е написал самият композитор. Никакви по-късни редакции на когото и да било. Тяхната заветна цел е да реализират "идеите на композитора" колкото се може по-достоверно. Rubato е романтична измислица и съответно – мръсна дума. Наистина рядко извратена концепция, другата страна на която са изпълненията на старателно реконструирани инструменти от съответния период, които дрънчат, та се късат. Явно на никого от тези хора не му минава през ум, че подобен инструмент може да ти каже много за конкретния звук през XVIII в., но абсолютно нищо а конкретната интерпретация по онова време. Директно сравнение между късните записи на Хоровиц и интеграла с Моцартови сонати на португалската пианистка Мария Жоао Пиреш може да даде доста добра представа какво имам предвид. Харесвам Мария (Жоао Пиреш, да не стават грешки); тя е пианист със стил и вкус, който никога не прекалява (и слава Богу не свири на традиционни инструменти). Нейните изпълнения на Моцарт – впрочем записани по същото време и за същата компания като тези на Хоровиц – са едновременно изящни и елегантни, чаровни и палави, нежни и тъжни, идеалният Моцарт като че ли. След това обаче чувам някои от сонатите с Хоровиц и онемявам. Музиката е същата, но темпата, динамиките и акцентите са невероятно различни – и неизмеримо по-разнообразни. С Хоровиц имам чувството, че слушам не музиката на Моцарт, а самия Моцарт, с всичките му чувства, мисли, копнежи, страсти, болки, мечти, фантазии; всичко човешко и едновременно с това всичко гениално, което най-прочутият син на Залцбург несъмнено е притежавал. Предполагам, че това наричат пуританите "твърде романтично". Каквото и да е, след него Мария Жоао Пиреш звучи студено, сковано и еднакво навсякъде. Компютърна програма ще се справи по същия начин. А Мария далеч не е от най-големите клавирни пуритани. Страхотният парадокс е, че цялата тази пуританска концепция, която цели историческа достоверност, най-вероятно е напълно погрешна именно в исторически аспект.

Основният източник на Хоровиц за неговата интерпретация на Моцарт са били многобройните писма на композитора, които пианистът е познавал в детайли и които пуританите вероятно никога не са чели; или ако са, така и нищо не са разбрали. Ако знаем нещо за стила на изпълнение на самия Моцарт, (може би) най-великия пианист на своето време, то е че Волфганг редовно свирел Agadio като Andante, и обратно, че импровизирал каденци за клавирните си концерти на място и дори не си правел труда да ги записва на нотна хартия, че е използвал rubato. Да, точно така, tempo rubato; това илюзорно понятие, означаващо нещо като деликатна промяна на темпото при изпълнение, което не е никаква рожба на Романтизма, както обикновено се смята. Нещо повече – не само rubato датира още от епохата на Класицизма, но и още тогава е имало абсолютно същия смисъл какъвто и през хиперромантичния XIX в. В едно от писмата си Моцарт пише, че при tempo rubato ритъмът в лявата ръка трябва да е постоянен, докато дясната е свободна да променя темпото; около шест десетилетия по-късно Шопен, типичен романтик, дава практически същото определение: лявата ръка е диригентът; тя никога не трябва да варира, независимо какво правиш с дясната. Съвпадението е още по-забележително като се има предвид минималната вероятност Шопен да е виждал Моцартовото писмо. Като оставим всичко това настрана, ако знаем нещо за личния характер на "Рахманинов на XVIII в." (Харолд Шонберг), който след композирането на виртуозен клавирен концерт потривал доволно ръце с думите "това ще ги поизпоти", той е бил буен и жизнерадостен бохем, винаги готов да изстиска живота до последната капка. Възможно ли е такъв човек да е свирил собствените си сонати в типичния за пуританите сух, дървен и безчувствен маниер? Възможно е, разбира се. Ала никак не е вероятно. (Като за капак накрая ще излезне, че образът на Моцарт в "Амадеус", напук на всички исторически неточности, май е по-близко до историческата реалност като характер отколкото си мислех. Друга тема.)

В крайна сметка това няма никакво значение. Музиката е велико тайнство отчасти заради способността си да предизвиква толкова различни реакции: един вижда чувства и страсти, друг – ритъм и структура, трети – нещо съвсем различно, четвърти не вижда абсолютно нищо, и т. н. Предполагам същото е и със слушателите. Съзнателно или не изпълнителят предлага комуникация със своето изкуство. Ако тя е по вкуса на слушателя, той е свободен да я използва както желае; ако не е – няма причина защо двамата да не се разделят като прители. Стига да имат малко здрав разум и добра памет. Така както не трябва да забравяме историята на музиката, така не трябва и да подценяваме артисти от калибъра на Владимир Хоровиц, независимо дали ги харесаме или не. Не е най-важното, че Володя е знаел купища писма от Моцарт на наизуст. Той твърди, разбира се, че в тях е търсел насоки за интерпретацията на Слънчевия гений, но в действителност това не е така. Сигурен съм, че и едно писмо на Моцарт да не беше прочел, Хоровиц щеше да свири сонатите на залцбургския гений по същия начин, или най-малкото по много сходен. Не за друго, а защото е бил роден в точно определено време и възпитан в точно определена традиция на клавирна интерпретация. А може би защото последното е дошло изцяло отвътре? Или истината е някъде по средата? Не знам. Интересно е обаче, че в някои от късните си Моцартови записи Хоровиц е правил малки промени в текста, за които пуританите с удоволствие биха го разпнали на кръста на класицизма. Има сериозна историческа основа да смятаме, че ако искаше неговата интерпретация да бъде "автентична", т. е. в духа на Моцарт и неговото време, Володя трябваше да си позволи повече волности, а не по-малко. Така или иначе, той има последната дума тук:

Нотите са просто скелет, който изпълнителят трябва дари с плът и кръв, така че да придаде живот на музиката и способност за комуникация с публиката. Вярата, че придържането към Urtext ще осигури убедително изпълнение, е илюзия. Публиката не реагира на интелектуални концепции, а само на емоции.

Трудно ми е да намеря подходящи думи, с които да завърша след толкова много велика музика в толкова неповторимо изпълнение, които неизбежно се преплитат с история, психология и какво ли още не. Затова отново ще използвам думите на самия Владимир Хоровиц, които спокойно биха могли да се приемат за артистично кредо през целия му живот (курсивът е мой): "Свиренето на пиано се състои от три неща: интелект, сърце и техника. Трите трябва да са еднакво разпределени. Без интелект си фиаско, без техника си аматьор, без сърце си машина."


P. S. Хоровиц на видео

Накрая трябва с болка на сърцето да отделя и няколко реда за видео записите на Хоровиц, които са многобройни, изключителни, задължителни за всеки истински Хоровицоман, както и почти ненамираеми. Ако сте завършили някое дебилно музикално училище или още по-дебилна консерватория, където години наред са ви набивали в главите, че за един музикант по време на концерт е изключително важно изражението на лицето, позата на тялото и т. н. други клоунски номера, по-добре да не гледате тези видео записи. Останалите може би ще усетят магнетизма на Хоровиц по време на концерт, както и пълната му отдаденост на музиката. Само да бяха малко по-достъпни тези записи.

Като изключим Моцартовото DVD на клавирния концерт с Джулини, което вече споменах, единственият друг видео запис на Хоровиц, който изглежда е лесно намираем из цял свят е прочутият Московски концерт, Horowitz in Moscow, макар че и тук работата не е толкова проста, колкото изглежда. Концертът е издаван на DVD от Sony и отделно от Pioneer Classics – първият съдържа целия концерт, но само с обикновен стерео звук; вторият има 5.1 звуков убиец, но последният бис (Полката на Рахманинов) го няма никакъв. Както и да е, концертът е изключителен и задължителен за всеки фен на Хоровиц. Освен фантастичните изпълнения в Московската консерватория, видеото съдържа и няколко кратки интервюта с Володя, посещението му в къщата на Скрябин, транспортирането на рояла му до Москва и посрещането му там. Единственият недостатък е, че режисьорът можеше да си спести 2/3 от кадрите на публиката – навалица от полузаспали съветски мутриси, след които една седмица аз не мога да спя от кошмари. От друга страна пък, любовта на режисьора към публиката ни дава възможност да видим, че Шумановото "Мечтание" в изпълнение на Владимир Хоровиц може да разплаче и най-закоравелия КПСС-овец.

За съжаление ситуацията с останалите видео записи от последните десетина години на Хоровиц е просто трагична. Злощастният Лондонски концерт от 1982 г. (Horowitz in London) си заслужава да се види и чуе въпреки порядъчно жалкия вид и изпълнение на Хоровиц, но е издаван само на видеокасета и т. нар. "лазерен диск" (Laser Disc); все носители безвъзвратно заминали за музея. Някои изпълнения от концерта бяха издадени на видеокасета като част от документалния филм Horowitz: A Reminiscence, но при преиздаването му на по-късно на DVD потънаха в земята. Великолепният концерт на Хоровиц във виенската Musikverein (Horowitz in Vienna) е издаван на DVD от DG, но само в Япония и понастоящем е почти ненамираем. Абсолютно същата е ситуацията с Третия концерт на Рахманинов със Зубин Мета от 1978 г. Що се отнася до безценния филм-концерт The Last Romantic (1985), той е издаван на DVD, но доколкото ми е известно само регионално кодиран за Новия свят; ако въобще можеш да докопаш някое копие под 200 щатски долара. Наистина не знам как някои хора имат наглостта да се възмущават, че пиратството процъфтявало.

(EDIT 2014. През 2012 г. Sony най-после издадоха нещо като пълните видео записи от късните години на Володя: 6 DVD с концертите в Лондон, Москва и Виена, плюс Моцартовият концерт с Джулини, The Last Romantic и още един документален филм, Horowitz: A Reminiscence. Прочете внимателно чудесното ревю на Ханк Дрейк обаче. Явно някои от концертите са с доста кофти качество. Все пак, ако се намери на по-нисичка цена, колекцията си заслужава.)

Абсолютно най-големият срам обаче – за Sony – е фактът, че легендарният телевизионен концерт на Хоровиц от 1968 г. все още не е издаден на DVD. Всъщност не е издаден на нищо. Как е възможно запис на артист от такъв ранг и в такава форма вече 40 години и повече да виси по архиви е просто непонятно за мен. Единственото място, откъдето може да го докопа човек, е пиратският рай Classical Video Rarities; макар че качеството не е върхът, всеки Хоровицоман трябва да има копие от този наистина невероятен концерт. Между другото, Classical Video Rarities предлагат и запис на "погребението" на Хоровиц. Имам предвид един от злополучните концерти в Токио през 1983 г. разбира се. Записът е не само с доста добро качество, но и съдържа единствения в цялата дискография на Хоровиц запис на клавирния цикъл "Карнавал" от Роберт Шуман (изключая няколко пиратски). Доста "карнавално" изпълнение в лудо темпо, но за пореден път показващо как в най-лошите записи на Хоровиц има повече хляб отколкото в най-добрите на мнозина други.

(EDIT 2014. Телевизионният концерт беше издаден за първи път на DVD - за първи път въобще! - през 2013 г. като бонус към невероятната колекция Vladimir Horowitz Live at Carnegie Hall.)

Александър Арсов, 2009/10 г.